Неприлично предложение

Страх изпълни душата й. Не… мили Боже, не… Захвърляйки книгите на бюрото, тя грабна бележката. Когато я прочете отново, се разтрепери от гняв. Проклетият Никълъс! След като се закле, че няма да направи нищо необмислено, той отиде направо в бърлогата на лъва. Един официален дуел щеше да изисква секунданти, затова Никълъс вероятно иска само да разговаря, но как можеше да бъде толкова наивен и да повярва на лорд Майкъл след всичко, което им се случи? И как тя можа да бъде толкова доверчива, за да повярва на Никълъс?

Едва предната нощ й бе споменал, че циганите изкусно лъжат, когато е необходимо, и очевидно беше усвоил това умение. Вероятно е изпратил бележка на лорд Майкъл, преди да се любят, и е получил отговор преди вечерята. Проклетият, коварен, наивен…

Обидите се редуваха в съзнанието й, докато тичаше отново към конюшнята. Като видя главния коняр, се задъха:

— Лорд Абърдар излезе ли?

— Преди около пет минути, милостива госпожо.

— Оседлай ми коня — нареди тя. Но когато си спомни, че Ронда я няма, бързо добави: — Някой кротък кон. И постави обикновено седло, а не това за дами.

Той огледа с недоумение модерната й рокля, но покорно се подчини. Разярена, тя крачеше пред конюшнята, едва способна да осъзнае, че никога преди това в живота си не беше изпадала в такава ярост — страстта, която Никълъс беше развихрил в душата й, беше изчезнала по необясним начин. Разбира се, никога през живота си не бе изпитвала и такъв страх. Всяка минута от този следобед, прекарана с Никълъс, изплува в съзнанието й. Чак сега установи, че той беше необикновено напрегнат — дори й беше казал сбогом, в случай че нещо непредвидено се случи. При тази мисъл стомахът и се сви на топка.

За миг си помисли да вземе със себе си и коняря, но след момент на размисъл реши да не го прави. Това не беше конфликт, който можеше да се разреши между въоръжени подчинени, както между наемни банди на средновековни рицари. Една жена имаше по-голям шанс да прекрати жестокостта между двама мъже. Те бяха възпитани английски джентълмени и тя щеше да използва докрай този факт.

Конярят изведе оседланата дореста кобила и Клер се метна на седлото. Полата й се набра около коленете, разголи глезените й, но благоприличието беше последното нещо, което можеше да я обезпокои. Спомняйки си за каретата и кончето с вързани юзди пред къщата, тя каза: