Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
Избиването на животните също протече добре — преброихме над сто хиляди парчета и близо до границата с Касъл Саунти вече е устроено голямо барбекю. Ако това се беше случило през пролетта или през лятото, насекомите сто на сто щяха да пренесат заразата, но сега няма подобна опасност.
— Възможно е животни да са се изплъзнали през кордона.
— Разбира се, може би не само животни, но и хора. Обаче плесента се разпространява сравнително бавно. А най-хубавото е, че заловихме повечето гостоприемници, защото корабът беше унищожен и защото малките сивчовци са си донесли въгленчета вместо пламтящи огньове. Вече им е изпратено съобщение: „Елате с мир или ни нападнете с лъчистите си оръжия, но не повтаряйте същия номер, защото не минава!“ Според мен те повече няма да стъпят на Земята… или ще изминат години, докато отново се престрашат. Половин век се ебават с нас, преди да долетят тук. Жалко, че не можахме да запазим кораба, та да го предоставим на учените глави, но нищо чудно да е за добро — нищо чудно и летателният апарат да е бил заразен с плесента. Знаеш ли от какво най ни беше шубе? Че или сивчовците, или риплито ще се заселят в някого, който ще пренася заразата, без сам да я прихване.
— Сигурни ли сте, че това вече не се е случило?
— Почти. Ако пък предположението ти е правилно, няма начин да се промъкне през кордона. — Курц доволно се усмихна. — Извадихме късмет, войнико. Най-вероятно няма жив преносител на плесента, сивчовците до един са мъртви, а заразата няма да се разпространи извън Джеферсън Тракт. Това е късмет или Божията намеса — твоя си работа в кое от двете ще повярваш.
Курц наведе глава и стисна горната част на носа си като човек, страдащ от синузит. След миг отново вдигна поглед, а очите му бяха насълзени. „Крокодилски сълзи!“ — помисли си Оуен, после се запита дали не греши. Нямаше достъп до съзнанието на „шефа“. Или телепатичната вълна се беше отдръпнала, или Курц беше намерил начин да затвори вратата за нежелани гости. Ала когато онзи отново заговори, Ъндърхил почти беше сигурен, че говори човешкото същество Курц, не някакъв повреден робот.
— Това е последната ми операция, Оуен. Приключи ли, и аз приключвам с армията. Предполагам, че ще останем тук още поне четири дни, ако не и седмица, ако се сбъднат прогнозите за нечувана снежна буря — и няма да ни бъде лесно, но най-голямото изпитание ни очаква утре сутринта. Сигурно ще си свърша работата, но след това… имам достатъчно стаж за пълна пенсия и смятам да кажа на големите клечки: „Платете или ме убийте“. Мисля, че ще платят, защото им знам кирливите ризи — в това отношение ползвам челния опит на Хувър37 — но май вече не ми пука. Участвал съм в по-страшни акции — през 1989 година в Хаити само за един час очистихме осемстотин души и още го сънувам — но като си помисля за утре, тръпки ме побиват. И знаеш ли защо? Защото бледните глупчовци в обора и в заграждението за конете… са американци! Хора, които карат шевролети, пазаруват от „Кеймарт“ и не пропускат нито един епизод на „Спешно отделение“. Стомахът ми се преобръща при мисълта да стрелям по американци, да убивам американци! Ще го направя само защото е необходимо, за да приключи тази гадна история, и защото нещастниците тъй или иначе ще умрат, и то много по-мъчително. Ясно?
Оуен Ъндърхил мълчеше. Предполагаше, че е съумял да запази безразличното си изражение, ала проговореше ли, щеше да издаде безпределния си ужас. Едно е да предчувстваш какво ще се случи, съвсем друго — да го чуеш с ушите си.
Представи си как, газейки през снега, войниците се приближават към телената ограда, причу му се гласът от високоговорителите, който нарежда на задържаните да излязат от обора. Никога не беше участвал в подобна операция, но знаеше какво трябва да се случи. Какво ще се случи.
Курц, който не откъсваше поглед от него, продължи:
— Не очаквай да чуеш, че съм ти простил заради тъпия номер, дето ми извъртя днес следобяд, но да знаеш, че си ми длъжник, мъжки. И без телепатията разбирам как възприемаш думите ми; хич няма да си хабя думите и да ти набивам в главата, че е крайно време да пораснеш и да приемеш действителността. Ще ти кажа само, че разчитам на теб. Този път ми е необходима помощта ти.
Като гледа човек просълзените му очи, тикът, който опъваше крайчеца на устните му, едва ли би допуснал, че само преди няколко минути Курц е прострелял в крака свой подчинен.
37
Джон Едгар Хувър (1895–1972) — директор на ФБР от 1924 до 1972 година. — Б.пр.