Денят на Апокалипсиса

Рап и Макмахън се бяха надвесили над микрофона на телефона в конферентната зала. Думите на Ханусек не се нуждаеха от повторение. Ясно бяха доловили разочарованието в гласа й. В момента стояха безмълвни, прекалено заети с преценки на евентуалните последици от чутото. Бомбата можеше да е навсякъде.

Накрая Макмахън се изправи. Сложи ръце на бедрата си и тъжно въздъхна.

— Ти ли ще извикаш президента или аз да го сторя?

Рап не отговори веднага. Остана неподвижен, подпрял длани на масата, сбърчил разтревожено вежди. Тези хора не можеха просто да изчезнат.

— Не са избягали пеша. Разполагали са с друго транспортно средство.

От високоговорителя на телефона се разнесе гласът на Ханусек:

— Не мисля. Синът на собственика току-що ми каза, че колата на родителите му е в гаража.

— Къде са родителите? — попита Рап.

— Никой не знае.

— Каква е колата им?

— Един от ония големи кадилаци. Чисто нов.

— Нещо не е наред. Защо просто не са духнали с колата?

— Сигурно тук ги е чакал някой друг — предположи Макмахън.

Рап поклати глава.

— Едва ли. Те са знаели, че ги търсят, освен това са бързали.

— Ами съседите? — попита Раймър. — Някой провери ли дали съседите им са си вкъщи?

— Добра идея — добави Макмахън. — Още сега ще се обадя на шерифа.

Рап се изправи. Обърна се и се вгледа в картата на стената. Нещо изпускаха, но какво? Самият той неведнъж беше бягал от службите за сигурност в други страни, но не намираше никакъв смисъл в ставащото сега. Кадилакът беше златна възможност за терористите да сменят колата и да изчезнат.

— Сигурни ли сме, че са имали само един автомобил?

Последва известно колебание.

— Не съм се сетила да питам — отвърна Ханусек. — Изчакайте малко.

По телефона се чу как Деби задава въпроса на някой около нея. Мъжки глас отвърна:

— Не, само една кола са имали.

Рап продължаваше да гледа картата. Искаше да си изгради мислена картина на релефа. Смътно си представяше разположението на къщата.

— Деби, опиши ми пейзажа около теб. Колко голям е теренът около къщите, на какво разстояние се намират съседите… всичко, което сметнеш за полезно.

— Мястото е красиво… голямо. Сигурно около четирийсет декара, ако не и повече. Съседите не се виждат. Пътят, който води насам, е уединен. Наоколо има гора и река.

Рап застина за миг, след което отново отиде до телефона. Нещо от чутото му се стори много познато.

— „Река“ ли каза?

— Да.

— Коя река?

— Не знам.

— Питай сина. — Рап се върна при картата.

— Река Йорк.

Мич я откри на картата и проследи с пръст течението й. Бързо отиде до масата и грабна листовете със записите на разпита на ал Адел. Прелисти страниците и откри пасажът, който го интересуваше. В същото време не обърна внимание нито на Макмахън, нито на Ханусек, които недоумяваха какво става.

— Деби, попитай сина дали баща му е имал лодка — помоли Мич накрая.