Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Колкото повече Бен Рои се вглеждаше в рисунките, толкова повече нещо в него — инстинкт, спазъм в стомаха — му казваше, че това може би са най-важните рисунки в колекцията, моментът, когато светът на Исак и Хана Шлегел е тръгнал да се руши, а също и все още неизвестното събитие, което бе ключът към последвалия живот и смърт на Хана Шлегел. Гледа ги дълго, опита се да запомни всеки цвят и щрих на пастелната рисунка, след това се обърна и отново седна на стола.
— Господин Шлегел, моля ви, разкажете ми за рисунките над масата. Рисунките с арката.
Зададе въпроса просто така, без никаква надежда, че ще получи отговор. За негова изненада Шлегел бавно отмести поглед от прозореца, погледна първо Бен Рои, след това и книгата в скута си, а после отново Бен Рои. Детективът придърпа стола си малко по-близо, така че коленете му почти се опряха до тези на стареца.
— Те са много важни, нали? — попита внимателно, като човек, пристъпващ на пръсти към ранено животно, за да не го стресне или уплаши. — Отразяват времето, когато на вас и сестра ви са почнали да ви се случват лоши неща. Там е и причината сестра ви да бъде убита.
Последното беше само предположение, изстрел в тъмното, но очевидно улучи целта, защото старецът примигна и като на забавен кадър една-единствена кристална сълза набъбна в лявото му око и увисна на долния му клепач като балансьор на въже, преди да капне върху бузата му.
— Какво стана при арката? — тихо попита Бен Рои. — Кои са хората с кирките?
Шлегел отново сведе поглед към книгата и пак го вдигна. Зениците му бяха мокри и сиви, а погледът отнесен, сякаш гледаше не нещо в стаята, а някое друго място, далеч и във времето, и в пространството.
— Исак, моля те. Какво стана при арката? Кой е гигантът с червените очи.
Старецът не отвърна, само продължи да се взира в далечината, да си тананика нещо беззвучно и с една ръка да милва книгата в скута си. Бен Рои се опита да задържи вниманието му, да го издърпа обратно в настоящето, но нямаше смисъл; след тази мимолетна искра на осъзнаване старецът отново беше изчезнал в стария си свят като камъче, потъващо бавно и неумолимо в дълбоко черно езеро. Детективът му зададе още няколко въпроса, но след известно време осъзна, че си губи времето и че моментът е преминал, затова въздъхна, облегна се и си погледна часовника. Двайсетте му минути почти бяха изтекли. Като по поръчка откъм другия край на коридора се чуха приближаващи стъпки.
— Мамка му — измърмори.
Забарабани с пръсти по коленете си, обезсърчен, след което бръкна в джоба си и извади манерката. Без да иска, заедно с нея измъкна и омачкан лист хартия — снимката на Пиет Янсен, която Халифа му беше пратил по факса миналия следобед. Беше я донесъл с надеждата Шлегел да му каже нещо за този човек, но после реши, че няма смисъл. Наведе се, хвърли листа в кошчето до стола на стареца, облегна се отново, разви капачката на манерката и я надигна към устата си.
Толкова бе зает да вкара възможно повече водка в гърлото си, преди доктор Нисим да дойде, че не забеляза как Шлегел бавно се навежда напред, взема листа от кошчето и се вглежда в зърнестия черно-бял образ. Едва когато погълна цялото съдържание на манерката и започна да завива обратно капачката, осъзна какво прави старият човек.
— Нещо да ти говори? — изръмжа и пъхна съдината в джоба си, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Шлегел. — Ама май не ти е останало кой знае какво да ти говори, а?
Дори да беше доловил сарказма, старецът не го показа. Но изведнъж за най-голямо смайване на Бен Рои протегна снимката към него, отвори уста и изпусна най-дивия и пронизителен вик, какъвто детективът беше чувал през живота си.
Може да не беше получил отговор на всичките си въпроси, но поне едно нещо беше ясно: Исак Шлегел знаеше точно кой е Пиет Янсен. И се боеше от него до смърт.