Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Имаше само един проблясък в тунела и той дойде от посещението му в Мемориала на холокоста в Яд Вашем, където Шлегел беше работила на непълен работен ден като архивар. Според неин бивш колега работата й се състояла основно в подреждане, индексиране и помощ за елементарни издирвания — нищо извънредно и необичайно. Но в същото време — и именно това беше накарало Бен Рои да се замисли — очевидно беше провеждала някакво собствено разследване. Ала какво беше представлявало то, колегата й не успя да му каже.
Мислел обаче, че по някакъв начин е свързано с Дахау, тъй като на няколко пъти бил виждал Шлегел да рови из записи и свидетелства на оцелели от този концлагер. Съседката на Шлегел, госпожа Вайнберг, също беше споменала, че е виждала папки за Дахау, а пък Майди, който беше подпалил апартамента й, беше описал пълния й с хартия и документи дом като „някакъв архив“. Детективът беше сигурен, че това е важно, че по някакъв начин личното й разследване има връзка с убийството й и с Пиет Янсен. Но не успя да изясни тази връзка и в крайна сметка се принуди да признае, че колкото и да беше важна, следата очевидно беше безнадеждна.
Така че му оставаше само Исак Шлегел, близнакът на убитата, който, доколкото беше чул, бил напълно откачен.
— Казаха ми, че господин Шлегел бил доста ненормален — каза на лекарката, докато се изкачваха по стръмната асфалтова алея между разхвърляните каменни сгради, редуващи се с цветни тераси, борове и евкалипти.
Тя го изгледа неодобрително.
— Той е извънредно разстроен, ако това имате предвид. Страдаше от остро посттравматично разстройство вследствие на експериментите през войната, а когато и сестра му умря… ами това го изпрати отвъд ръба. Бяха много близки. Не очаквам подобрение. Оттук, ако обичате.
Свиха наляво покрай оградена постройка, където двама дебели мъже по пижами играеха тенис на маса, и стигнаха до модерна едноетажна белокаменна постройка, чиято табела гласеше „СЕВЕРНО КРИЛО, ПСИХОГЕРИАТРИЧЕН ЦЕНТЪР“. Минаха през стъкления вход и по безлюдния, меко осветен коридор. Миришеше на дезинфектанти и варени зеленчуци, и не се чуваше нищо друго, освен бръмченето на климатиците и долитащите от някаква стая в дъното приглушени стонове на мъж, който крещеше нещо за Саул и Зедекия, и Съдния ден. Бен Рои погледна лекарката.
— Това ли?…
— Господин Шлегел ли? — Тя изсумтя без следа от хумор. — Не се безпокойте. Исак има много проблеми, но не си въобразява, че е старозаветен пророк. Да не говорим, че през всичките петнайсет години едва ли е казал и една дума.
Спряха пред една врата почти в края на коридора. Нисим внимателно почука, отвори и надникна в стаята.
— Здравей, Исак — каза мило и успокояващо. — Довела съм ти посетител. Не се страхувай. Само ще те пита за разни неща. Става ли?
Ако имаше отговор Бен Рои не го чу.
— Разполагате с двайсет минути — обърна се към него лекарката и се оттегли в коридора. — Като мине това време, ще дойда да ви взема. И не забравяйте, че тук не е полицейски участък, така че, по-спокойно. Ясно?
Тя погледна детектива в очите, рязко кимна и пое обратно по коридора. Меките й обувки поскърцваха по мраморния под. Бен Рои се поколеба. Не знаеше какво да очаква, неудобно му беше — винаги беше мразил болниците, бялата им безлична стерилност, сънливата им атмосфера, сякаш самият въздух беше упоен, — но влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
Намираше се в светло, огряно от слънцето помещение, съвсем оскъдно мебелирано с легло и маса, а стените бяха покрити с някакви зле залепени тапети от пода до тавана и с десетки рисунки с пастели, много елементарни, като онези, които човек можеше да види по стените на детска градина. Шлегел седеше на едно кресло до прозореца, съсухрен измършавял старец в бледозелена пижама и пантофи. Гледаше втренчено скалистия пейзаж отвън и стискаше в костеливите си ръце някаква книжка с опърпана и измачкана зелена корица.
— Господин Шлегел?
Старецът не отговори. Бен Рои се поколеба, след което взе един дървен стол, отнесе го до прозореца и седна срещу мъжа.
— Господин Шлегел — повтори, като се опитваше да говори спокойно и незаплашително. — Аз съм Ариех Бен Рои от йерусалимската полиция. Искам да ви задам няколко въпроса. За сестра ви Хана.
Хлътналите безизразни очи на мъжа сякаш не регистрираха присъствието му и просто продължиха да се взират през прозореца.