Часовникаря [bg]

— Не, съпругът ми беше.

Луси кимна.

— Продължавай — насърчи я Данс.

— Не знам какво да правя. Днес ще получа отличието, за което ти казах. Има обаче един проблем.

Луси разказа повече за задълженията си в Ирак, за камионите и цистерните с гориво.

Данс отвори барчето и извади две бутилки „Будвайзер“ за по шест долара. Вдигна въпросително вежди.

— Да, благодаря.

Тя ги отвори и подаде едната на гостенката си. Когато ръцете са ти заети с нещо, умът ти се освобождава да слушаш, а гласът ти — да говориш.

— Така, във взвода имаше един ефрейтор, Пит. Запасняк от Южна Дакота. Странен тип. Наистина странен. В родината бил треньор по футбол и работел в строителството. Много ми помагаше. Преди около месец двамата трябваше да прегледаме няколко повредени камиона. Някои щяхме да изпратим във форт Хууд за поправка, други да поправим сами, имаше и неспасяеми. Бях в кабинета, а той — в стола. Трябваше да го взема в един часа и да отидем в работилницата. Отидох с бронетранспортьор. Почти бях стигнала до стола. Пит ме чакаше. В този момент избухна СВУ. Това е бомба.

Данс, разбира се, знаеше какво е.

— Бях на десетина метра от него, когато се взриви. Пит ми махаше, изведнъж блесна светлина и всичко се промени. Сякаш само за едно мигване се озоваваш на съвсем друго място. — Луси погледна през прозореца. — Фасадата на стола се срина, имаше палми… те просто изчезнаха. Няколко войници и цивилни… Преди миг бяха там, а вече ги нямаше.

Говореше невероятно спокойно. Данс познаваше този тон; често го чуваше от свидетели, които са загубили близки хора при престъпление. Това бяха най-трудните ѝ разпити.

— Тялото на Пит бе обезобразено. Не мога да ти го опиша. — Луси се задави. — Целият бе в кръв, обгорял, натрошен… Много пъти съм виждала такива неща. Но това беше ужасно.

Тя отпи глътка бира и прегърна бутилката като бебе или кукла.

Данс не направи опит да я утеши. Нямаше смисъл. Кимна ѝ да продължава. Луси си пое дълбоко въздух. Преплете пръстите на ръцете си. Този обичаен жест в практиката на Данс означаваше желание да се пребориш с напрежението, произтичащо от чувство за вина, мъка или срам.

— Проблемът е там, че… бях закъсняла. Забавих се в кабинета. Погледнах часовника. Беше дванайсет и петдесет и пет, но ми беше останала половин чаша кока-кола. Мислех да я хвърля — за да стигна до стола ми трябваха точно пет минути — но исках да си я допия. Да седна и да си я довърша. Затова закъснях за срещата. Ако бях отишла навреме, той нямаше да загине. Щях да го взема и да сме се отдалечили на двеста-триста метра, когато бомбата избухна.

— Ти пострада ли?

— Малко. — Луси вдигна ръкава си и показа голям груб белег. — Нищо сериозно. — Втренчи се в белега и отпи глътка бира; вдигна очи. — Дори с една минута по-малко да се бях забавила, той щеше да е в бронетранспортьора и може би нямаше да загине. Шейсет секунди… Това можеше да спаси живота му. И всичко заради една кока-кола. Исках да си допия проклетата кока-кола. — Тя се изсмя мрачно. — И после кой се опитва да ме убие? Някой, който си е избрал прякора Часовникаря, оставя голям часовник в банята ми. В продължение на месеци единственото, за което си мисля, е как съдбата, как една обикновена минута по един или друг начин слага границата между живот и смърт. А сега този побъркан ми го хвърля в лицето като ръкавица.