Камерата [The Chamber-bg]

— Какво искате още?

— Можете ли да ми отделите пет минути?

— Разговаряме вече три минути. Остават ви още две. — Погледна си часовника, сякаш да засече времето, после пъхна ръце в джобовете на панталоните. Обърна поглед, към прозореца и улицата зад него.

— Вестникът в Мемфис ви цитира, че искате да присъствате, когато връзват Сам Кейхол за стола в газовата камера. И искате да го гледате в очите.

— Съвсем точен цитат. Но не вярвам някога да стане.

— Защо?

— Защото нашата система на правосъдие е прогнила. Глезят го и го пазят в затвора вече близо десет години. Непрекъснато обжалва. И точно в този момент вие също обжалвате и търсите връзки, за да го спасите. Системата е порочна. Не очаквам справедливост.

— Уверявам ви, че не го глезят. Отделението за осъдени на смърт е ужасно място. Току-що идвам оттам.

— Да, но той е жив. Живее и диша, гледа телевизия и чете книги. Разговаря с вас. Води дела. А когато смъртта наближи, ще има много време да се подготви. Може да се сбогува. Да си каже молитвите. А внуците ми нямаха време да се сбогуват, мистър Хол. Те не можа ха да прегърнат родителите си и да ги целунат преди смъртта. Бяха просто разкъсани на парчета, докато си играеха.

— Разбирам ви, мистър Крамер. Но убийството на Сам няма да ги върне.

— Не, няма. Но ще ни накара да се почувстваме много по-добре. Ще облекчи болката ни. Молил съм се милион пъти да доживея смъртта му. Преди пет години преживях сърдечен удар. Лежах с някакви прикачени апарати две седмици и единственото нещо, което ме спаси бе желанието ми да надживея Сам Кейхол. Ще бъда там, мистър Хол, ако лекарите ми позволят. Ще бъда там, за да гледам как умира, после ще се върна у дома и ще чакам своя час.

— Съжалявам, че се чувствате така.

— И аз съжалявам. Съжалявам, че трябваше да науча името Сам Кейхол.

Адам отстъпи една крачка и се облегна на тезгяха близо до касовия апарат. Той гледаше към пода, а мистър Крамер бе вперил поглед през прозореца. Слънцето се спускаше на запад зад сградата и в чудноватия малък музей притъмня.

— Загубих баща си заради всичко това — каза тихо Адам.

— Съжалявам. Четох, че се е самоубил малко след последния процес.

— И Сам е страдал, мистър Крамер. Той съсипа семейството си, съсипа и вашето, Носи в себе си повече вина, отколкото ние с вас можем да си представим.

— Може би няма да е така, когато умре.

— Вероятно. Но защо да не спрем това убийство?

— Как очаквате, че мога да го направя?

— Четох някъде, че вие и губернаторът сте стари приятели.

— Какво ви влиза в работата?

— Но е вярно, нали?

— Той е тукашен. Познаваме се отдавна.

— Запознах се с него миналата седмица. Той притежава властта да помилва, сам знаете.

— Не разчитайте на това.

— Не разчитам, но съм отчаян, мистър Крамер. В този момент няма какво да губя. Освен дядо си. Ако вие и семейството ви твърдо сте решили да настоявате за екзекуция, губернаторът сигурно ще ви послуша.