Сан Феличе

— Господине — каза тя, — можете да ми представите другарите си, аз наистина бързам да се запозная с тях.

— Може би е по-добре ваши кралски височества да почакат до заминаването на старшина Мартен и войниците му — забеляза господин Дьо Шатийон.

— Защо, графе?

— За да не се срещне с господата, когато дойде да се сбогува с ваши кралски височества.

— Когато дойде да се сбогува с нас ли?… Аз се надявам, че този хубостник не ще има нахалството да се яви пред мене. Вземете десет луидора179, Шатийон, и ги дайте на старшината Мартен — за него и войниците му. Не искам да се разправя, че тези противни якобинци са ни направили услуга, без да им я заплатим.

— Ще изпълня заповедта на ваше височество, но се страхувам, че старшината няма да приеме.

— Какво няма да приеме?

— Десетте луидора, които ваше величество му предлага.

— Би предпочел да си ги вземе сам, нали? Засега ще трябва да се задоволи с това, че ги получава. Но каква е тази музика? Да не би да са ни познали и да ни посрещат със серенада?

— Това би било дълг на населението, мадам — отвърна усмихнато младият корсиканец, — ако знаеше кого има честта да приюти в стените си, но предполагам, че то не знае. А музиката е просто на сватбари, които се връщат от черква. Омъжва се дъщерята на коларя, който живее срещу хотела, и тъй като имало някакъв съперник, хората предполагат, че денят няма да мине без трагедия — нали сме тук от снощи, имахме време да научим местните новини.

— Добре, добре — каза мадам Аделаида, — ние нямаме нищо общо с тези хора. Представете ни другарите си, господин Ди Чезаре. Ако приличат на вас, благоволението ни към тях е сигурно. Ако вие, Шатийон, занесете десетте луидора на гражданина старшина Мартен и ако иска да ни благодари, кажете, че сестра ми и аз не се чувстваме добре.

Граф Дьо Шатийон и лейтенант Ди Чезаре излязоха да изпълнят получените заповеди.

Ди Чезаре се върна пръв с другарите си, нещо съвсем естествено: в нетърпението си да узнаят какво ще решат техни висо-чества младежите чакаха в хола. Трябваше следователно само да влязат през вратата, която началникът им отвори. Мадам Виктория, винаги склонна към набожност, бе взела вече своя часослов180 и четеше литургийните молитви, които не бе могла да чуе. Тя се задоволи да хвърли бегъл поглед към влезлите и кимна одобрително, но мадам Аделаида не постъпи по същия начин — тя направи истинска проверка.