Червения рицар

Ханджията пак сви рамене.

— Вярно е. Някои казаха, че е било Дивото.

Хектор бавно кимна.

— По пътя насам не видях и едно животно, по-едро от куче, в това съм сигурен — рече той и поклати глава с уморено отвращение. — Дивото да нападне Албинкърк?! А кралят къде е? Моят добитък изхранва и неговите хора.

Ханджията въздъхна.

— Честно казано, не знам — каза той. — Пратих двама от синовете ми и още десетина мъже да проучат, конете им са бързи. Ще видим какво ще ни кажат. Хората разправят, че зърнали отвъдстенци из гората. Сосаги. Ако беше вярно, сосагите щяха да ги видят първи и да ги изядат с парцалите, мен ако питаш, но аз съм си подозрително копеле.

Хектор си пое дълбоко дъх.

— Значи ще има война.

Ханджията извърна поглед.

— Да се надяваме, че няма да има.

Хектор отпи още една глътка бира.

— Хвани надеждата с едната ръка, фъшкията — с другата и виж кое от двете вони по-силно. Кога очакваш новини от твоите пратеници?

— Утре.

— Стига отвъдстенците да не са ги изяли. — Хектор срита меча пред себе си, за да освободи място за краката си и се облегна назад, подпирайки стола си на стената. — Кълна се в петте рани на Христа, ханджийо, това приключение няма да го забравя! Да прекарам животните през армия от Дивото — туй дори тейко ми не го е правил.

— Ако няма да има панаир, само ще прахосаш куража и стрелите си — отбеляза ханджията. — От Лисен Карак може да не е останал камък върху камък, докато стигнеш до там.

Хектор изправи стола си.

— Истината казваш — рече той. — Няма какво да го мисля, преди да науча повече. — Той огледа хората в залата. — Водя арфист и дузина други музиканти и освен ако Дормлинг е останал без пари, смятам да заложа златен дукат срещу медна котка, че тази вечер ще се насладим на танци и толкова хубава музика, че феите ще ни завидят. Така че стига сме приказвали за война. Дайте да пием и да се забавляваме!