Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]

— Защо ме спаси? — попита тя със странен глас. — Дойде за мен. Защо, по дяволите, го направи?

— Не дойдох за теб — прекъсна я той. — Дойдох за тях.

— Недей да лъжеш — каза тя. — Моля те, недей да ме лъжеш. — Гласът й трепереше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, но продължи да говори през сълзи, опитвайки се отчаяно да се придържа към останките на своя професионализъм. — Ако искаше да ги разпиташ, можеше да хванеш някой жив и да си тръгнеш с него. Но не го направи. Не го направи, защото иначе щяха да ме убият.

— Добери се до консулството — каза й той. — Напиши си доклада. Знаеш правилата.

— Отговори ми, за Бога!

Тя избърса сълзите от лицето си отчаяно, неистово с дланите на двете си ръце. Колкото и наранена и съсипана да беше, изпитваше ужасен срам от своето безсилие и уязвимост. Опита се да се изправи на крака, но мускулите й се разбунтуваха и тя отново се свлече на земята.

— Защо не ликвидира Стив Холмс? — попита тя, дишайки тежко. — Видях какво се случи. Ти не го уби. Трябваше да го убиеш. Стандартна бойна практика, просто очистваш човека. А ти само го обезоръжи. Защо? — Тя се закашля и се опита да се усмихне, но се получи само леко трепване. — Никой не прилага бойни хватки по време на престрелка.

— Може да съм пропуснал. Може да не съм имал патрони.

Лицето й пламтеше. Тя бавно поклати глава.

— Мислиш си, че не мога да схвана истината? Е, не знам дали мога. Знам само, че не желая да слушам повече лъжи.

— „Музеумплейн“ 19 — повтори Янсън.

— Не ме зарязвай тук — помоли се тя, а гласът й трепереше от уплаха и смущение. — Страх ме е, разбираш ли? Тия копелета не влизаха в първоначалните сметки. Не знам кои са, какво искат и откъде са. Знам само, че имам нужда от помощ.

— В консулството ще ти помогнат — каза й Янсън и понечи да си ходи.

— Не ми обръщай гръб, Пол Янсън! Едва не те убих на три пъти. Дължиш ми поне обяснение.

— Връщай се на работа — отговори Янсън. — Върши си работата.

— Не мога. Не разбираш ли? — Гласът й прегракна. Жената, която се опитваше да го убие, се задави. — Моята работа, моята работа е да те ликвидирам. А не мога да го направя в момента, не мога да си свърша работата — каза тя с горчива усмивка.

Бавно, бавно успя да се изправи на крака, подпирайки се на колоната.

— Чуй ме. Срещам един американец в парка „Риджънтс“ и той ми разказва налудничавата история, че в момента от Консулски операции са ни оплели в някаква голяма… манипулация. Че лошото момче, което са ни наредили да очистим, всъщност не е лошо. Не се вслушах, тъй като иначе всичко щеше да се обърне с главата надолу за мен. Разбираш ли? Ако не можеш да вярваш на хората, които ти дават заповедите, тогава всичко става безсмислено. По-късно им предадох доклад за разговора, както изискват правилата, и ми се обажда не прекият ми шеф, а неговият шеф. И ми напомня, че Пол Янсън е гениален лъжец и ме подпитва дали не съм се поддала на лъжите му. А сега треперя в тоя изоставен от бога склад и си мисля, че ако искам да разбера нещо на тоя свят, едва ли ще го разбера от моите шефове. Сега вече смятам, че единственият, който може да ми обясни какво става, е човекът, когото преследвам. — Треперейки, тя започна да облича дрехите, които той й донесе. — Същият тип, когото се опитвам да утрепя през последните четирийсет и осем часа.