Мрак

Карах по дългия черен път към къщата и се притесних да не заседне колата ми. Какво ли щях да правя, ако това се случи.

Иззад буреносните облаци късното следобедно слънце се показа точно навреме, за да ме заслепи, докато затръшвах вратата на колата и тръгвах към къщата със свит стомах. Когато приближих входната врата, голям опосум изскочи изпод верандата и изсъска. Изгубих самоконтрол заради тази остра бяла муцуна и черните очи, които изглеждаха като нещо, което би трябвало вече да е мъртво. Освен това опосумите са гадни същества. Животинката се затича към храстите, а аз ритнах стълбите, за да се уверя, че няма и други, след което се качих. Разкривеният ми десен крак се раздвижи в ботуша. Близо до вратата висеше капан за сънища и гравираните му животински зъби и пера подрънкваха.

Точно както дъждът изважда на показ бетонния мирис на града, тук беше повикал миризмата на почва и тор. Миришеше на дом, с който нещо не е наред.

Дълга пауза последва моето почукване на вратата, а след него се приближиха тихи стъпки. Диондра отвори вратата, определено жива. Дори не изглеждаше толкова различно от снимките, които бях виждала. Беше зарязала къдренето на спирали, но все още носеше косата си на дълги тъмни вълни, беше с дебела черна очна линия, от която очите й изглеждаха великденско сини като бонбони. Спиралата й беше двойно нанесена, паякообразна и беше оставила черни петънца по кожата под очите й. Устните й бяха плътни. Лицето и тялото й представляваха серия от нежни извивки: розови бузи с намек за челюст, гърди, които леко преливаха от сутиена, обръч от кожа над колана на джинсите й.

— О! — възкликна тя, като отвори вратата, а отвътре излезе гореща струя. — Либи?

— Да.

Тя обхвана лицето ми в ръцете си:

— По дяволите, Либи. Знаех си, че някой ден ще ме намериш. Умно момиче. — Тя ме прегърна и ме подържа още малко навън. — Здравей. Влизай.

Влязох в кухня с дневна от едната страна и обстановката ми напомни прекалено много за собствения ми изгубен дом. Минахме през къс коридор. Отдясно зееше отворена врата на мазе, от което вееше студен въздух. Нехайно. Влязохме в дневната с нисък таван, от един пепелник на пода се издигаше цигарен дим, стените бяха жълти, мебелите изглеждаха износени. Допрян до една от стените като канапе за двама, се мъдреше огромен телевизор.

— Скъпа, би ли си свалила обувките, моля те? — попита тя и махна към килима в дневната, който беше лепкав и изцапан. Цялата къща беше разкривена, разнебитена и мръсна. Миниатюрно кучешко лайно се мъдреше близо до стълбите. Диондра пъргаво го заобиколи.

Поведе ме към дивана и усетих поне три различни аромата: спрей за коса, лосион с мирис на цветя и може би… спрей против насекоми? Тя носеше изрязана блуза, тесни джинси и нелепи тийнейджърски бижута.