Наследниците на Винету

— Кой си ти, че се осмеляваш да ме крадеш? — поиска да знае команчът.

Същевременно приближи към мен, за да се добере до пушката си. Аз измъкнах револвера, запънах го и отговорих:

— Не те крада! Ако картата е твое законно имущество, ще си я получиш обратно. Махни се от пушките да не те застрелям! Не съм сам!

Дадох знак. Паперман, Инчуинта и винетусите тръгнаха насам, Херцле — бавно зад тях.

— Уф, уф! — извика кайовът, съглеждайки Паперман. — Едно наполовина синьо лице!

— И една бяла скуав! — прибави команчът, сега истински изплашен.

— Вие сте чули за това синьо лице и тази скуав. Кой излиза, че съм аз? — попитах.

— Олд Шетърхенд! — отвърна команчът.

— Олд Шетърхенд! — извика и кайовът. — Нашият враг, нашият най-върл враг!

— Това е лъжа! На никой човек не съм враг. Да, по-скоро бих могъл да стана враг на някой бял, отколкото на някой червен! Попитайте вашите вождове как съм ги щадил! Попитайте вашите стари воини дали са чули една дума на омраза от мен и могат ли да споменат един-единствен акт на отмъщение от моя страна! Аз обичам всички хора, обичам и вас. Аз ви желая щастието и ще се боря срещу всяко намерение, което ви води към беда. Такова едно намерение преследвате и вие днес. Аз няма да допусна то да се реализира. Седнете и предайте ножовете си. Вие сте пленени!

— Не сме пленени, а…

С тези думи команчът скочи към мен, ала аз отстъпих крачка вдясно, пипнах го отстрани и го метнах на земята, Исполинът Инчуинта коленичи на гърдите му и го надви без всяко усилие. Също така процедира с кайова старият, храбър Паперман. Двамата пленници бяха свързани по такъв начин, че не можеха да помръднат. Насядахме край тях. Винетусите отидоха да доведат конете ни, а аз извадих картата от джоба си да я разгледам добре. Още с първия поглед, който й хвърлих, знаех къде съм. Обърнах се към команча:

— Нека Аваттовавх, медицинманът на команчите, ми каже дали притежава някоя голяма сбирка от книги, сиреч библиотека.

— Нямам такава — отговори. — При нито един от мъжете на команчите няма.

— Знае ли Аваттовавх къде може да има?

— Тук, на Маунт Винету, при Тателах Сатах.

— Иначе никъде другаде?

— Друга не знам.

— В такъв случай няма да ти върна картата. Ще я предам на нейния законен собственик. Тя принадлежи на Тателах Сатах. Била му е открадната.

— Това е лъжа! — избухна команчът.

— Не е лъжа, а истина.

— Докажи го!

— Веднага! Само че ти вероятно не притежаваш необходимите познания, за да разбереш какво ще ти кажа. Тази карта е номерирана, и то на древния покончи диалект от езиковото семейство мая. Тук долу, в този ъгъл, са записани стотиците — хотуе, което означава на пет места по двадесет, следователно сто. А тук в другия ъгъл са десетиците — вуклай, което означава седем и десет, значи седемнадесет. И тъй, тази карта е номер сто и седемнадесет от въпросната библиотека или някое от отделенията й. Като я покажа на Тателах Сатах, ще се установи, че тя му принадлежи.