Наследниците на Винету

— Аз също. Но уестманът се старае преди всичко да запечата колкото може по-добре физиономиите на тези, които са за него важни. В тези неща ти нямаш опит. Хартията, с която са заети в момента, не може да е нещо обикновено. Струва ми се, че е карта или нещо такова. Те плъзгат усърдно пръсти по нея, сякаш спорят. Същевременно говорят така високо, че почти можеш да ги чуеш и тук. Ще се промъкна дотам да ги подслушам.

— И аз?

— Не, скъпа Херцле — засмях се аз. — На какъв език се каниш да ги подслушаш? А и твоето промъкване би могло да даде някой по-шумничък резултат.

— Жалко! Много ми се искаше да участвам и аз! Но какво ще стане, ако понечат да те убият? Застрелят, пречукат или наръгат?

— Тогава ще ми се завтечеш на помощ!

— Бива ли?

— Да, бива! Бива даже едновременно с това да крещиш, и ревеш, и виеш, колкото ти глас държи!

— Върви тогава! Аз при всички случаи ще дойда!

Дадох на Паперман и Инчуинта необходимите указания и се запромъквах през шубраците към индианците. Не ми беше трудно, защото те бяха така заети със себе си, та изглежда нямаха ни очи, ни уши за нещо друго. Стигнах толкова близо до тях, че можех да досегна от скриващия ме храст крака на просналия се по корем кайова. Темата, която обсъждаха, беше от най-голяма важност не само за тях, но в същата степен и за мен.

Онова, което бях взел за хартия, не беше хартия, а кожа, тънка като коприна, обработена подобно пергамент кожа, изписана и изрисувана от двете страни. Едната страна съдържаше точната скица на Маунт Винету и ситуационния план на "Замъка", обитаван от Пазителя на Великата медицина. На другата страна се намираше една също така точна карта на вътрешността на голямата пещера, пред която се намирахме. Това знаех още след изтичане първата минута от подслушването ми. Разговорът беше много оживен. Картата беше въртяна насам-натам. Двамата изричаха, търсеха и намираха разни имена, места и пунктове. Всичко това аз чувах и запомнях. Узнах, че картата принадлежи на шамана на команчите.

Била прастара наследствена семейна вещ. Никой освен него не бивало да знае за нея и само голямата, извънредно важна цел, преследвана днес и тук, го принуждавала да разкрие тази тайна. Шаманът на кайовите беше крайно любопитен да се запознае подробно със съдържанието на този кожен документ и хубаво да го запомни.

— Значи нещата са наистина такива, както се вижда тук? — попита той.

— Да, наистина! — кимна команчът.

— Ние лежим сега тук, на това място? Той посочи въпросната точка на картата.

— Да — отговори другият.

— И оттук може подземно да се отиде горе на Маунт Винету? Не само да се върви, но даже да се язди?

— Разбира се.

— И по този път искаш да ни поведеш нагоре с четирите хиляди войни, за да нападнем Тателах Сатах и всичките му съмишленици? Уф, уф! Това е един голям, един велик план! Изминавал ли е вече моят брат някога тоя път? Бил ли е вече той там горе?