Орки

Тя напусна покрития със слуз басейн и се отправи към голямата зала в другия край на частните й покои. Там вече я чакаше един капитан, неколцина стражници и двама опозорили се членове на нейния рояк.

— Затворниците, Ваше Величество — обяви капитанът с типичния за ниядите съскащ глас.

Тя огледа двамата осъдени. Бяха свели люспестите си лица.

— Вие двамата опозорихте имперския рояк — заговори тя без предисловия. — А това означава, че сте опозорили и мен. По време на последната атака не сте изпълнили заповедите на вишестоящия офицер, в резултат на което неколцина мръкове са успели да избягат. Имате ли да кажете нещо в своя защита?

Двамата мълчаха.

— Добре тогава. Приемам мълчанието ви за признание. Сигурно ви е известно, че не търпя слабаци в отряда си. Воюваме, за да запазим мястото си в този свят, а в него няма място за страхливци и мързеливци. Ето защо единствената възможна присъда е «виновни». — Тъй като обичаше драматичните ефекти, тя направи пауза и добави: — А наказанието е смърт!

После повика офицера и той се приближи с поднос, върху който имаше два коралови кинжала. Приближиха се и стражниците, които носеха две глинени гърнета с широки гърла.

— Съгласно древната традиция и в знак на уважение към военното ви положение, имате право на избор — заяви Адпар на осъдените и посочи ножовете. — Можете да изпълните присъдата със собствена си ръка и да умрете с чест. — Тя ги изгледа и добави: — Или можете да оставите на боговете да решат каква да бъде участта ви. Ако пожелаят, могат да ви оставят живи.

Тя се обърна към единия от двамата осъдени и му каза:

— Избирай!

Ниядът трескаво претегляше шансовете си. Накрая произнесе с треперлив глас:

— Боговете, Ваше Величество.

— Тъй да бъде.

По неин сигнал се приближиха още двама стражници и го уловиха за ръцете. Подадоха й едно от гърнетата. Тя надзърна вътре, доближила ръка към отвора. Стоеше съвършено неподвижно. Изминаха няколко минути, които се сториха цяла вечност на осъдените. Сетне ръката й се стрелна през отвора и тя извади нещо от водата.

Беше риба. Адпар я вдигна нагоре, като я държеше с два пръста за опашката. Рибата бе дълга колкото ниядска ръка и широка не повече от три завързани на сноп стрели. Тя се гърчеше и подскачаше. Люспите й бяха сребристосини. От двете страни на устата й висяха дълги мустаци.

Като я държеше внимателно, Адпар я чукна с пръст и бързо отдръпна ръка. От тялото на рибата щръкнаха дузина потръпващи бодли.

— Понякога завиждам на шипоноската — заговори им Адпар. — Тя не се страхува от хищниците. Бодлите й са не само остри, но и впръскват смъртоносна отрова, която причинява ужасна агония. — Тя потопи обратно рибата във водата, но не пусна опашката й. — Пригответе го!

Стражите принудиха осъдения да коленичи. Един прислужник й подаде дълга връв и тя усука единия й край около опашката на рибата. Извади я отново, като този път я държеше за връвта. Успокоена от водата, рибата бе прибрала бодлите си.