Трима другари
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трима другари». Краткое содержание книги:
— Щурмови отред — каза Кьостер. — Ела тук до стената, зад бирените бурета.
В залата се развилняха с рев. Следната секунда бе строшен един прозорец и някой излетя през него. Веднага подир това вратата се отвори, скупчени хора се изсипаха навън, първите се препъваха, другите падаха върху тях. Една жена кресливо викаше за помощ и изхвръкна през портала. Последва втора група бясно вчепкани противници и съмишленици, хванали крака от столове и бирени халби. Един грамаден дърводелец изскочи навън, застана малко настрана; и щом видеше пред себе си главата на някой противник, замахваше с дългата си ръка, ударът му помитаме и запращаше човека отново в гъмжилото. Той вършеше това съвсем спокойно, сякаш сечеше дърва.
Ново човешко кълбо се търкулна навън и изведнъж на три метра пред нас зърнахме жълтия перчем на Готфрид в ръцете на някакъв побеснял мустакат човек.
Кьостер се приведе и изчезна в купчината хора. Няколко секунди по-късно мустакатият пусна Готфрид, вдигна ръце с израз на крайно учудване и падна като изкоренено дърво сред тълпата. Веднага след това открих Кьостер, който влачеше подире си Ленц, уловил го за яката.
Ленц се противеше.
— Остави ме само още един момент, Ото — рече задавено той.
— Глупости! — извика Кьостер. — Полицията ще дойде веднага! Хайде, там, във входа нагоре!
Бегом прекосихме двора към тъмния страничен вход. Не бяхме избързали ни миг. Още същата минута в двора се чуха резки, пронизителни свирки, черните шлемове на полицаите заблестяха и полицията блокира двора. Изтичахме нагоре по стълбите, за да не завлекат и нас в участъка. От един прозорец на стълбището следяхме какво се разигра по-нататък. Полицията пипаше здраво. Тя прегради пътя, вклини се в скупчените хора, раздели тълпата, разпръсна я и почна да извозва задържаните към участъка. Пръв беше смаяният дърводелец, които напразно се опитваше да обясни нещо. Зад нас щракна врата. Една жена по риза с голи, тънки крака и със свещ в ръка, подаде глава навън.
— Ти ли си там? — попита тя.
— Не — каза Ленц, които се беше съвзел. Жената блъсна вратата. С джобното си фенерче Ленц освети затворената врата. Тук очакваха зидаромазача Герхард Пешке.
Долу утихна. Полицията се оттегли и дворът обезлюдя. Изчакахме още малко, после се спуснахме надолу по стълбата. Зад една врата плачеше дете. Плачеше тихо и жално в тъмнината.
Излязохме в предния двор. Пренебрегнат, астрологът стоеше пред своите звездни карти.
— Един хороскоп за господата? — извика той. — Или да им гадая на ръка?
— Добре, давай! — каза Готфрид и му поднесе ръката си.
Човекът се вглежда известно време в ръката.
— Вие имате порок на сърцето — каза тогава той категорично. — У вас чувството е силно развито, линията на разума — твърде къса, ала в замяна сте надарен музикално. Мечтаете много, но не сте подходящ за съпруг. Въпреки това тук виждам три деца. Вие сте дипломатичен по натура, имате склонност да се затваряте в себе си и ще живеете осемдесет години.
— Правилно — заяви Готфрид. — И госпожица майка ми всякога казваше: който е лош, стига до старост. Моралът е измислица на хората, не е извлечен от живота.
Той даде пари на човека и ние продължихме пътя си. Улицата бе опустяла, някаква черна котка се стрелна пред нас. Ленц посочи към нея.
— Сега всъщност би трябвало да се върнем.
— Остави — казах аз. — Преди това видяхме една бяла. Така се уравновесяват.
Вървяхме по улицата. По другата и страна, срещу нас, крачеха няколко души. Бяха четирима младежи. Единият носеше светложълти, нови кожени гамаши. Другите бяха обути в нещо като военни ботуши. Те се спряха и ни погледнаха.
— Ето го! — извика момъкът с гамашите, насочи се към нас, пресичайки диагонално улицата. В същия момент треснаха два изстрела, младежът отскочи надалеч, а после и четиримата хукнаха с всички сили. Видях как Кьостер се бе привел, за да скочи, но сетне се изви със странно завъртане, протегна ръце, нададе сподавен, страшен вик и се опита да улови Готфрид Ленц, който тежко рухна на паважа.
За секунда помислих, че само е паднал; после видях кръвта. Кьостер разкопча палтото, разкъса ризата му — под нея бликна гъста кръв. Притиснах раната с носната си кърпа.
— Остани тук, аз ще докарам колата — извика Кьостер и хукна.
— Готфрид — виках аз, — чуваш ли ме?
Лицето му посивя. Очите му бяха притворени. Клепките не се движеха. С една ръка придържах главата му, а с другата натисках носната кърпа там, откъдето струеше кръв. Коленичил до него, се вслушвах в хриптенето, в дишането му, но не чувах нищо, безшумно беше всичко: безкрайната улица, безкрайната редица от къщи, безкрайната нощ. Чувах само как тихо кръвта тече по паважа и знаех, че някога това трябва да се бе случило, но че не можеше да бъде истина.