Тълкуване на убийството
- Автор: Рубенфелд Джед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тълкуване на убийството». Краткое содержание книги:
В богаташки апартамент на висок етаж е открито тялото на удушена красива млада жена. Тя е овесена на полилея, преди това е бита с камшик и обезобразена. На следващия ден друга красавица, бунтарски настроена наследница на заможно семейство, която презира висшето общество, се измъква на косъм от лапите на убиеца. Но Нора Актън страда от хистерия и не може да си спомни нищо. Д-р Стратъм Янгър е помолен да й помогне. Той е един от първите психоаналитици на Америка и моли лично Фройд да го наставлява.
„Тълкуване на убийството“ отвежда читателите в светски салони, в тайни проходи, в Китайския квартал и дори под водите на Ист ривър. Фройд се бори със съперничеството на Юнг и заговор, които се опитва да го унищожи.
„«Тълкуване на убийството» е елегантно написана, истинска наслада за душата и бележи появата на превъзходен и много забавен разказвач.“
— Браво на тебе — отвърна Бануел.
— В нейното жилище имаше следи от кал, която съвпада с калта на строителната ви площадка.
— И това за тебе е доказателство?
— Намерихме и куфара с нещата на г-ца Ривърфорд, този който потопихте в Ист ривър край Манхатънския мост.
— Невъзможно! — извика Бануел.
— Извадихме го миналата нощ, г-н Бануел. Точно преди да наводните кесона.
— Снощи си бил в кесона на Манхатънския мост, така ли, Литълмор? — попита Макклелън.
— Да, сър — отвърна засрамено Литълмор. — Съжалявам, г-н кмете.
— О, няма значение — отвърна Макклелън. — Продължавай.
— Това е капан — намеси се Бануел. — Макклелън, бях с тебе в неделя вечерта в „Саранак ин“. Знаеш, че няма как да съм я убил.
— Не така ще види нещата прокурорът — отвърна Литълмор. — Ще каже, че сте накарали някого да откара г-ца Ривърфорд до „Саранак“, че сте се измъкнали от вечерята с кмета, срещнали сте се с нея някъде за няколко минути и сте я убили. После сте наредили да откарат трупа й обратно в „Балморал“ и да направят така, че да изглежда все едно е убита в дома си. Смятали сте да използвате кмета за свое алиби. Но за зла беда сте си оставили инициалите на шията й. Това ще каже прокурорът, г-н Бануел.
— Не съм я убил — каза Бануел. — Мога да го докажа.
— Как можеш да го докажеш, Джордж? — попита Макклелън.
— Никой не е убивал Елизабет Ривърфорд — заяви Бануел.
— Какво? — попита кметът. — Тя е още жива? Къде е?
Бануел поклати глава.
— За бога, човече — не се стърпя Макклелън, — обясни.
— Няма Елизабет Ривърфорд — каза Бануел.
— И никога не е имало — добави Литълмор.
Бануел издиша силно. Хугел пък пое дълбоко дъх. На кмета му дойде много.
— Някой ще ми обясни ли какво става?
— Теглото й ме накара да се замисля най-напред — започна Литълмор. — Според доклада на г-н Хугел тя е висока 165 сантиметра и тежи 53 килограма. Но устройството на тавана, на което е била овесена, не би издържало такава тежест, щяло е да се откъсне веднага. Проверих.
— Може леко да съм сбъркал височината и теглото й — каза Хугел. — Бях под невероятно напрежение.
— Не сте, г-н Хугел — отвърна му Литълмор. — Направили сте го нарочно. Освен това не бяхте споменали, че косата на г-ца Ривърфорд не е била точно черна.
— Разбира се, че беше черна — запротестира Хугел. — Всички в „Балморал“ ще го потвърдят.
— Перука — каза Литълмор. — Намерихме я в куфара на Бануел.
Хугел се обърна умолително към кмета.
— Той се е побъркал. Някой му плаща, за да говори тези неща. Защо ще ми е да представям погрешно външния вид на г-ца Ривърфорд?
— Защо, детектив? — попита Макклелън.
— Защото ако беше казал на всички, че Елизабет Ривърфорд е сто петдесет и седем сантиметра и четиридесет и шест килограма, с дълга руса коса, нещата щяха доста да се объркат, когато г-ца Актън, която е сто петдесет и седем сантиметра и четиридесет и шест килограма, с дълга руса коса, се беше оказала със същите наранявания на следващия ден — същия, в който тялото на г-ца Ривърфорд изчезна. Нали така, г-н Хугел?
Нора потъна в прегръдките на Клара веднага щом тя влезе в хотелската й стая.
— Скъпа моя — каза Клара, — слава богу, че си добре. Толкова се радвам, че се обади.
— Ще им разкажа всичко — възкликна Нора. — Опитах се да пазя тайна, но не мога.
— Знам — каза Клара. — Написала си го в писмото си. Всичко е наред. Кажи им всичко.
— Не — отвърна Нора, готова да заплаче. — Аз имам предвид наистина всичко.
— Разбирам. Добре.
— Той не ми повярва, че съм била наранена — каза Нора. — Доктор Янгър. Реши, че съм си нарисувала белезите.
— Колко ужасно.
— Заслужавам си го, Клара. Всичко се обърка. Толкова съм лоша. И се оказа, че не си е струвало. По-добре да бях мъртва.
— Тихо. И двете имаме нужда да се поуспокоим. — Отиде до раклата, на която имаше пълна до половина гарафа и няколко чаши. — Ето. О, това ужасно бренди. Ще налея все пак по малко. Ще си го поделим.
Подаде на Нора чашата със златистия алкохол. Нора никога не бе пила бренди, но Клара й обясни как да отпива и след като първото изгарящо усещане премина, пресуши чашата. Няколко капки се разляха по предницата на роклята й.
— Боже — каза Клара. — Това моята рокля ли е?
— Да — отвърна Нора. — Съжалявам. Днес ходих до Таритаун. Имаш ли нещо против?
— Разбира се, че не. Така добре ти стои. Моите неща винаги ти пасват. — Клара наля още един пръст бренди в чашата. — Знаеш ли — каза тя, — че като купувах тази рокля, си мислех за тебе? А обувките, с които съм, бяха предназначени за нея. Ето, премери ги. Имаш такива изящни глезени. Да забравим за всичко и да те нагласим като някога.