Диамантената ера

Миранда се изненада.

— Звучи ми доста странно. Очаквах да чуя „трудно“ или „скъпо“. Но…

— Не. Невъзможно. Или пък… — и той се замисли, — може би „астрономически невероятно“ е по-добре да се каже. — После той като че ли се попритесни, защото видя как изражението на Миранда се променя. — Просто не можеш да проследиш връзката. Медиите не работят така.

— Как работят медиите тогава?

— Погледни през прозореца, но не към Бънд. Огледай Ян’ан Роуд.

Миранда извъртя глава, за да погледне през големия прозорец, който беше отчасти оцветен от шарени реклами на „Кока Кола“ и описание на някои специалитети на заведението. Като всички основни пътни артерии на Шанхай и Ян’ан Роуд бе претъпкан с хора на колелета и електрически кънки от витрините на едната страна до витрините на другата. На много места движението беше така натоварено, че човек се придвижваше по-бързо пеша. Няколко по-малки превозни средства стояха неподвижни като полирани късове скала в лигаво-кафяв поток.

Гледката бе толкова позната, че Миранда всъщност не виждаше нищо.

— Какво по-точно трябва да видя?

— Забеляза ли, че нито един човек не е с празни ръце? Всички носят по нещо.

Карл беше прав. В най-добрия случай човек носеше малка найлонова торбичка с нещо в нея. А повечето хора — като велосипедистите, например — носеха много по-обемисти багажи.

— А сега задръж този образ в главата си за момент и си помисли как може да се създаде глобална телекомуникационна мрежа.

Миранда се засмя.

— Не разполагам с база, за да мисля за нещо подобно.

— Напротив, разполагаш. Досега си мислела от гледната точка на телефонната система в старите пасиви. В онази система всяка транзакция е имала двама участника — тези, които са разговаряли. Те са били свързани с кабел, който е минавал през едно централно разпределително табло. Та какви са характеристиките на такава една система?

— Откъде да знам, ти кажи — отвърна Миранда.

— Номер едно, само двама човека или елемента могат да общуват. Номер две, използва се целенасочена връзка, която се създава, а след това прекъсва за целите на конкретния разговор. Номер три, по природа тя е централизирана — не може да функционира без наличието на разпределителното табло.

— Добре, мисля, че дотук те разбирам.

— Нашата медийна система сега — тази, от която двамата с теб си вадим хляба — е наследник на телефонната система само по отношение на това, че я използваме със същите цели, освен много други, разбира се. Ключовият момент, който трябва да се помни обаче е, че тя е тотално различна от старата телефонна система. Старата система — както и технологичната й сестра кабелната телевизия — са минало. Разбили са се и са изгорели преди много десетилетия и ние започнахме буквално от нищото.

— Защо? Нали е вършела работа?

— Първо на първо, искахме да осигурим комуникация между повече от два елемента. Какво имам предвид под „елемент“? Ами, помисли си за интерактивите. Помисли си за „Първа класа до Женева“. Ти си на влака — както и още двайсетина пътника. Ролите на някои от тези хора се поемат от интерактори и в този случай елементите са човешки същества. Други обаче — като сервитьорите и носачите — са просто компютърни роботи. Нещо повече: влакът е пълен с разни ценни неща — бижута, пари, оръжие, бутилки вино. Всяко едно от тях също си е отделен софтуерен продукт — отделен елемент. На професионален жаргон ги наричаме обекти. Самият влак е още един обект, а също така и местността, из която се движи. Местността е един много подходящ пример. В този случай става въпрос за дигитална карта на Франция. Откъде се е взела тази карта? Да не би създателите на „Първа класа до Женева“ да са изпратили свои собствени специалисти да направят нова карта на Франция? Разбира се, че не. Те са използвали вече съществуващи данни — дигитална карта на света, която е достъпна за всеки създател на интерактиви, който се нуждае от нея — е, разбира се, срещу определено заплащане. Тази дигитална карта е отделен обект. Съхранява се в паметта на някой компютър. Къде точно? Аз не знам. Нито пък самият интерактив. Това няма значение. Данните може да са в Калифорния, може да са в Париж, може да са на следващия ъгъл на тази улица — или пък може да са разпределени между всички тези места, че и много повече. Това няма значение. Защото нашата медийна система вече не работи като старата — заплетени кабели, които минават през централно разпределително табло. Нашата система работи така — и той посочи отново движението по улицата.