Аз, детективът
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аз, детективът». Краткое содержание книги:
И АЗ, ДЕТЕКТИВЪТ ще удовлетвори очакванията на почитателите му по целия свят.
Авторът запознава читателите с любимия си северен бряг на Лонг Айланд, където екзотичната природа е ням свидетел на много опасни тайни.
Опитен и проницателен нюйоркски детектив търси истината, която се крие зад брутално двойно убийство.
Романът е изпълнен с характерното за Демил късащо нервите напрежение и остър хумор.
Обмислих следващия си въпрос, после реших да действам направо.
— Разбрах, че някои хора от Пеконийското историческо дружество са били на Плъм Айланд, за да направят предварително проучване за евентуални разкопки.
Тя кимна.
— Фредрик Тобен бил ли е сред тях?
Тя наистина се поколеба — сигурно се дължеше на старата й вярност.
— Да — накрая отвърна Ема. — Веднъж ходи на острова.
— Заедно със семейство Гордън ли?
— Да. Мислиш ли… Искам да кажа…
— Мога да разсъждавам за мотива и средството — казах аз, — но никога не мисля гласно за заподозрени. — После прибавих: — Много е важно да запазиш всичко това в тайна.
Ема кимна.
Погледнах я. Изглеждаше такава, на каквато приличаше — честна, интелигентна и приятно луда жена. Харесвах я. Хванах я за ръка и си поиграхме на стискане.
— Благодаря за времето и информацията — казах аз.
— Беше забавно.
Кимнах. Мислите ми се върнаха към Уилям Кид и попитах:
— Значи са го обесили?
— Да. Преди процеса повече от година го държали окован в Англия. Не му позволили адвокат, свидетели и доказателства на защитата. Обявили го за виновен и го обесили. Тялото му било намазано с катран и закачено на вериги като предупреждение за минаващите моряци. Гарваните месеци наред кълвали гниещата плът.
Изправих се.
— Я да идем да пийнем нещо.
23.
Имах нужда от голямо количество тестена храна, затова предложих да вечеряме при Клаудио и Ема се съгласи.
Ресторантът на Клаудио се намира в Грийнпорт, който, както вече казах, има население от около две хиляди души — по-малко от хората, живеещи в собствения ми блок.
Пътувахме на изток по Мейн Роуд. Когато влязохме в селото, наближаваше седем и започваше да се смрачава.
Самото село не е толкова странно или старо, колкото малките селцато беше и все още е действащо пристанище и риболовен център. През последните години се наблюдаваше известно замогване, бутици, модерни ресторанти и прочее, но заведението на Клаудио си остава почти същото като в детските ми години. По времето, когато в Северния край нямаше много места за хранене, ресторантът на Клаудио си бе там, близо до пристанището — още от миналия век.
Паркирах и излязохме на дългия кей. Там открай време беше закотвен голям стар тримачтов кораб, наблизо имаше ресторант за миди, наоколо се разхождаха хора и на кея бяха завързани няколко моторни яхти, чиито собственици навярно седяха в ресторанта на Клаудио. Бе поредната приятна вечер и аз направих няколко забележки за хубавото време.
— В Карибско море се оформя тропичен фронт на ниско атмосферно налягане — каза Ема. — Малък ураган.
— Ясно. — Нещо като малко лъвче. Приятно е да наблюдаваш урагани от апартамента си в Манхатън. На това парче земя обаче, по-малко от петнайсет метра над морското равнище, те не са толкова приятни. Спомнях си един августовски ураган тук, когато бях дете. Започна забавно, после стана страшно.
И така, разхождахме се и разговаряхме. В първите етапи на връзката винаги е вълнуващо — през първите три дни, — след това понякога двамата осъзнавате, че изобщо не се харесвате. Обикновено е заради нещо, което е казал другият, например: „Надявам се, че обичаш котки“.
Но с Ема Уайтстоун засега всичко беше наред. Очевидно на нея също й харесваше компанията ми.
— Приятно ми е с теб — каза тя.
— И защо?
— Ами… ти не си като повечето мъже, с които съм ходила — те искат само да слушат за мен, да приказват за мен, да обсъждат изкуство, политика и философия и ме питат за мнението ми по всеки въпрос. Ти си различен. Просто искаш секс.
Засмях се.
Ема ме хвана за ръка. Стигнахме до края на кея и спряхме да погледаме лодките.
— Мислех си… — започна тя, — че ако Том и Джуди бяха живи и бяха съобщили, че са открили това прословуто съкровище — пиратско съкровище, съкровището на Кид — тук щеше да е пълно с хора от пресата, както след убийството им. Бяха из целия Саутхолд и разпитваха хората по улицата, снимаха и така нататък.
— Това им е работата.
— Има някаква ирония в това, че дойдоха да отразят убийството на семейство Гордън, вместо богатството им.
Кимнах.
— Интересно наблюдение.
— Чудя се дали журналистите щяха да дойдат в Пеконийското историческо дружество, за да проучат историята на съкровището.
— Навярно.
— Нали разбираш — продължи тя, — както ти казах, и преди е имало истерии около заровени съкровища. За последен път кидоманията се е разпространила из района през 30-те години, по време на Голямата депресия, и дори в края на 50-те. Обикновено се е започвало с някакъв тъп слух или с дребна находка на монети на плажа. Отвсякъде прииждали хора и започвали да ровят по брега, по скалите и горите… От доста време това не се е случвало… Може би времената са се променили. — Погледна ме и попита: