Невинна кръв

Рун отново погледна небето. Пушекът достигаше до хоризонта. Каквото и да бе задействал Искариот, извеждането на Първия ангел от храма не го беше спряло.

Бернар, който изглеждаше не по-малко разтревожен, дойде при тях и положи жената на пясъка. Тя не отвори очи, но едната ѝ ръка се вдигна немощно към лицето ѝ, сякаш да махне паяжини.

Още беше жива.

Елизабета внимателно остави момчето до себе си, като положи главата му на пясъка и огледа раната на гърлото. От нея продължаваше да тече кръв, макар и не така силно. Но дали това се дължеше на възстановяването му, или просто животът му изтичаше?

Елизабета хвана ръката му. Рун не се съмняваше, че би убила всеки, който се опита да посегне на момчето. Спомни си с какво ожесточение пазеше собствените си деца дори когато убиваше децата на другите. Верността ѝ бе необяснима за него.

Вятърът развя наметалото ѝ и мътен слънчев лъч падна на бузата ѝ. Рун се втурна към нея, но кожата ѝ не се запали. Явно във въздуха имаше достатъчно пепел, която да позволява на един стригой да върви под това страховито небе.

Представи си как облакът пепел обикаля земята и събужда ужаси, отдавна заспали в крипти, гробове и други места, до които не достигат слънчеви лъчи.

Елизабета също усети промяната и вдигна лице към сивото небе. Макар и скрита от пепелта, това бе първата дневна светлина, която виждаше от векове. Продължи да я гледа един дълъг момент, след което пак насочи вниманието си към раненото момче на пясъка.

Бернар застана от другата страна на Томи, свали горната си дреха и разкопча окървавената си риза над скритата отдолу броня. Дръпна ципа на херметично затворен джоб над сърцето си и извади от него подвързана в кожа книга.

Рун го зяпна невярващо.

Кардиналът държеше в ръцете си Кървавото евангелие.