Нощен ездач

Лейтенантът стовари пестник върху масивната врата.

— Никой истински джентълмен не би заставил едно тъй младо момиче да застреля някого по този начин! — вайкаше се професорът.

— Вижте какво — обърна се лейтенантът към вратата, — изобщо не ви вярвам за пушката! Блъфирате, затова ще влезем със сила!

Отговор не последва, но с тихо скърцане вратата бавно се открехна. Мън погледна през пролуката.

— Вижте я, щом не вярвате, но не ме доближавайте! — гласът прозвуча жално, сякаш Изабела плачеше или едва сдържаше сълзите си.

Там беше. В полумрака на стаята, досущ като полегнала на една страна осмица, потрепваха дулата на чифтето.

— Слушайте, мис — взе да я уговаря лейтенантът, — я по-добре ми я дайте и няма повече да ви безпокоим! — Но вместо да посегне към пушката, ръцете му продължаваха безволно да висят. — Хайде, мис, не ни създавайте излишни главоболия! Хайде…

Стоящият най-близо до вратата войник започна много бавно да се навежда напред, като внимаваше да не го видят от стаята. Лейтенантът сбра пети и леко приклекна.

— Хайде, мис! Хайде де! — продължаваше да я увещава той.

Мън забеляза маневрата на войника, видя го бавно да вдига ръка и извика:

— Изабела, внимавай!

Но войникът зад него така го блъсна в ребрата с приклада на карабината си, че той припадна на коляно, като едва успя да си поеме дъх. В същия миг ръката на оня се стрелна в пролуката на вратата, лейтенантът отскочи, а коридорът се изпълни с гръм.

— Взех я! — викна лейтенантът.

Пушката беше в ръката му.

На долния етаж се разнесе женски писък.

Лейтенантът се втурна в стаята с револвер в ръка.

Войникът с лампата и помощник-шерифът го последваха.

Мън бавно се надигна. На пода пред себе си видя следата от изоралите дъбовите дъски сачми.

Жените с писък се втурнаха нагоре.

Опряло глава о рамката на вратата, момичето седеше на пода, а рамене й потръпваха в ридания. Коленичил до нея метейки дъските с полите на дългия си черен сюртук както всеки път при молитва, професорът машинално я галеше с непохватните си бинтовани ръце и успокоително мърмореше нещо, но Мън не можеше да разбере какво.

Обърна се и срещна учудените и тревожни лица на жените.

В мига, когато Порция се втурна към вратата, от стаята излезе лейтенантът, следван от войника с лампата, и погледна свитото на пода момиче. Професор Бол се изправи, дългата му слаба фигура странно се олюля и той се подпря с ръце на стената, за да се съвземе.

— Излишно беше — рече той на лейтенанта с прегракнал и някак чужд глас.

Оня като че ли не го чу.

— Мис… — обърна се той към момичето на пода, — мис, повярвайте ми…

Войникът, който все още стискаше пушката, едва ли не гузно я опря на стената.

— Мис… — понечи да продължи лейтенантът, когато в дъното на коридора се разнесе слаб стържещ звук.