Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Да не мислиш, че като съм в съда и съм го виждал, та го познавам? — прекъсна го Мън. — А и едва ли някой може да се похвали с това, защото той изобщо не говори. Присламчи се към някого и само слуша. Нали знаеш, има ги такива — лепнат се за тебе и зъб не обелват.
— Нещастник!
— Такъв е, вярно — съгласи се Мън.
— Да, но не мога да разбера защо ми се обади. Виждам го по-скоро да се умилква около писарушките в съдилището, а на тях им дай само да топлят столовете с дебелите си задници!
— Кой знае, може би просто не е искал да те хванат…
— Господи, да не би да е фермер, та да го интересува!?
— Може пък от глупост да го е сторил — отбеляза Мън.
— Като нищо! — изсмя се докторът и срита юргана, за да изпружи дългите си нозе. — А с това обаждане е рискувал да си загуби службицата!
— Така е — кимна Мън и си помисли: Да, така е, и то след като толкова години е влачил сакатия си крак из града и се е мъчил да пробута на този или онзи я някоя застраховка за живот, я друга — срещу градушка или пожар. Увърташе се около хората в пощата, на гарата или по ъглите, докато набере смелост, за да изхленчи: „Дали не би ви заинтересувала някоя застраховка…“, изчаквайки оня да го среже с едно „Не!“, а вечер се прибираше в къщурката си накрай града. Разправяха, че откакто умряла старата му майка, друг освен него там не бил стъпвал. Прибираше се, запалваше лампата, спускаше всички щори и сядаше на кухненската маса, за да похапне нещо, купено и донесено в книжна кесия. Точно така беше преди да постъпи бог знае как на тази работа в съда. И ето че сега седеше там до късна вечер и слушаше какво си говорят хората. Вече не му се налагаше да събира смелост, за да каже: „Дали не би ви заинтересувала…“. Можеше просто да се мотае насам-натам, да слухти и да не се тревожи за нищо. А излезе такъв глупак, че взе и се обади по телефона!
— При това доста беше изчакал. Още пет минути и щяха да ме спипат! — обясняваше в туй време Макдоналд.
— Да — кимна Мън.
— Че сбърка, сбърка… — продължи докторът.
— Дано само не си загуби службицата! И всичко това заради едното нищо, да му се не види и кретенът макар!
— Кретени колкото щеш — прекъсна го Мън. Да вземем теб например. Ти да ни би да не си кретен? Какво очакваш да спечелиш? Да се криеш, за да откачиш затвора, това ли?
— Или въжето, ако остане на ония мръсници! — врътна глава докторът.
— Всички, или поне повечето от нас, са глупаци — промърмори Мън.
— И глупаци да са, хората пак се различават, защото са замесени от различно тесто! — възрази Макдоналд.
— Ти не можеш да разбереш Смълин, аз пък не мога да разбера теб!
— Я се успокой, то аз, дето се опитвам от години, не съм успял, че ти ли? — отвърна добродушно докторът и се изтегна удобно назад, като прибута възглавницата под гърба си.
— Понякога и аз не мога да разбера себе си — въздъхна Мън.
Доктор Макдоналд изпусна лека струйка дим през ноздрите си. Вдигна очи към схлупения таван, после, сякаш се бе сетил за нещо, погледът му обходи стаята, задържа се върху яркия пламък на лампата, плъзна се по тоалетката, а за миг и по лицето на Мън.
— Човек не може да избяга от себе си — заключи той и се прозина.
Известно време мълчаха. След малко докторът свали нозе от леглото и се надигна. Каза, че трябвало да навести един от пациентите си и щял да се върне призори. Както седеше, нахлузи ботушите, после стана, отиде до тоалетката и се погледна в огледалото. Прекара гребен през гъстата си черна коса, прозя се, протегна ръце тъй, че почти опряха ниския таван, докато сам той като че ли изведнъж изпълни стаята, а сянката му на стената заприлича на огромна тромава птица. Сетне се сбогува и излезе.
Мън остана у Камбълови. Изобщо не усети кога се върна докторът, а на заранта се облече колкото се може по-безшумно, за да не го събуди. Легнал на една страна, оня лекичко похъркваше, заровил продълговатата си ръбеста глава във възглавницата и стиснал с огромното си ръчище крака на леглото, сякаш в своята скрита същина, когато случайното размекване и спокойствие изчезнеха, сънят означаваше не покой, а проява на воля и характер.
Мън успя да се измъкне, без да го събуди. Не го видя до нощта, когато войниците отново го потърсиха у Болови.
Спешените кавалеристи се опитаха да обградят къщата и безшумно да стегнат обръча, но кучетата ги надушиха. Залаяха бясно, втурнаха се и гората забуча от далечния им глух вой, който отекваше като ехо в пещера. — Не ще да е на добро — отбеляза Макдоналд и спокойно, ала готов всеки миг да скочи, се приведе напред на стола и събра нозе.