Убиецът на Шута

— Малко — съгласих се. Пресегнах се над масата и си стиснахме китките. Усетих странен лек гъдел, когато ръката ми докосна кожата му. Беше на Копривка. Странно бе това усещане, да разпозная допира ѝ на него, толкова интимен, че сякаш бях подушил уханието ѝ на дрехите му. Вълкът в мен се изправи нащрек. Зачудих се дали Сенч го долавя толкова ясно като мен. Една мисъл се разгъна в ума ми и ми се стори, че разбирам защо пътуването през камъните е било толкова мъчително. Дали Копривка беше пътувала с Ридъл, слушайки с неговите уши и виждайки всичко, което той бе видял? Беше интуитивен скок, който ме накара да повярвам, че присъствието ѝ би усложнило пътуването им. Запазих хипотезата за себе си. Погледнах го в очите, зачуден дали ще зърна дъщеря си там. Не видях нищо, но усмивката му се разшири. Всичко това — само за един миг.

— Тъй. Уморително пътуване, в тази буря и прочее.

Пуснах ръката на Ридъл и се обърнах отново към Сенч.

— Е, какво те води толкова далече в такава гадна нощ?

— Ще изчакаме за стаята с огъня — отвърна Сенч и вдигна отново халбата си. Ридъл ме погледна и повдигна вежда. Трябваше да е някакво послание към мен, но не разбрах какво.

Седяхме почти без да говорим, оставили се на рома да ни сгрее, докато чакахме. Когато момчето дойде и ни увери, че огънят се е разгорял добре, Ридъл му метна една монета и се качихме горе. Стаята беше в края на коридора, с общ комин с камината на долния етаж. Бях изненадан, че търговците на добитък не я бяха поискали, но сигурно кесиите им бяха по-плоски от тази на Сенч. Ридъл отвори вратата и с изненадваща бързина в ръката му се появи малък нож. На ръба на едно от леглата в стаята седеше момичето, което ме беше объркало по-рано. Последвах примера на Сенч, който изобщо не изглеждаше изненадан. Момичето също не изглеждаше притеснено от внезапното ни влизане. Беше навела леко глава и ни изгледа предпазливо с крайчеца на нефритенозелените си очи.

Тук имаше нещо, което знаех, но не можех да го разгъна пред ума си от дъното на мислите си. Бях се вторачил в момичето. Устните ѝ се извиха в котешка усмивка.

Сенч спря, а после влезе и се настани на масата. Беше добре подредена стая, устроена да настани пътуващи групи, с маса и четири стола, четири тесни легла и тежки пердета на прозореца. В ъгъла имаше пътнически сандък, новите му кожени каиши бяха едва ожулени. Момичето все едно изобщо го нямаше, толкова внимание ѝ обърна Сенч. Вместо това заговори на Ридъл:

— Виж дали може да намериш гореща храна за всички ни. И може би още пиене. Том, едно за теб?

Поклатих глава. Пил бях достатъчно и не исках умът ми да е размътен.

— Храна ще е добре. Печаха хубаво телешко по-рано. Един резен, и малко хляб също.

Ридъл ме изгледа малко по-продължително. Знаеше, че веднъж го бяха разкарали, и също като мен не можеше да си представи защо. И също като на мен, това не му харесваше. Сенч не беше казал нищо за непознатото момиче.