Фуриите на Калдерон
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191500673
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фуриите на Калдерон». Краткое содержание книги:
Над Калдерон надвисват черни облаци, но не фуриите на бурята са най-сериозната опасност, пред която трябва да се изправят хората от долината, когато пътят им се преплита с този на Курсор Амара - току-що издържала последния си изпит от Академията на Алера.
Предателствои отдавна забравен враг заплашват съществуването на цялото човешко царство. Властта се изплъзва от ръцете на Първия лорд на Алера и неговата последна надежда са млад и неопитен Курсор, момче без нито една фурия и откъснат от подкрепленията легион.
– Почти.
– Моля ви, господине – промълви отново момичето, – моля ви, помогнете ми.
Фиделиас я погледна и поклати глава, слагайки другата си ръка върху устата ѝ.
След това прекърши врата ѝ. Звукът проряза тишината на върха на хълма. Очите ѝ се втренчиха ужасени в него, после се премрежиха и замряха неподвижни, празни.
Той пусна главата на мъртвото момиче и тя клюмна безжизнено върху камъка.
– Сега вече свърши. Бъдете готови при изгрев-слънце. – Прекоси кръга и се върна при Алдрик, като се опитваше да скрие куцането си.
– Алеранецо – изръмжа Атсурак с плътен, животински глас.
Фиделиас спря, но не се обърна.
– Ще запомня тази обида.
Фиделиас кимна.
– Само бъдете готови на сутринта.
Тръгна към носилката в подножието на хълма. Алдрик крачеше намръщен до него. На половината път, съвсем неочаквано, стомахът на Фиделиас се обърна яростно и той трябваше да спре. Клекна, преви се и наведе глава. Така тежестта на тялото му падна изцяло върху наранените стъпала.
– Какво става? – попита хладно Алдрик.
– Болят ме краката – излъга Фиделиас.
– Болят те краката – каза тихо Алдрик. – Дел, ти уби онова момиче.
Стомахът на Фиделиас се обърна отново.
– Да.
– И това дори не те притеснява?
– Не – излъга отново той.
Алдрик поклати глава.
Фиделиас си пое дъх. После още веднъж. Направи усилие да овладее стомаха си каза:
– Тя вече беше мъртва, Алдрик. Най-вероятно е видяла как семейството и приятелите ѝ биват изядени живи. Пред очите ѝ. Тя беше следващата. Дори да я бяхме измъкнали от там жива, вече беше видяла твърде много. Щеше да се наложи сами да я премахнем.
– Но ти я уби.
– На по-голяма милост не можеше и да се надява.
Фиделиас се изправи. Главата му бавно се прочистваше.
Алдрик замълча за момент, после каза:
– Да му се не види, на мен не ми стиска да убивам така.
Фиделиас кимна.
– Не позволявай това да ти попречи да си изпълниш дълга.
– Готов ли си? – изсумтя Алдрик.
– Готов съм – отвърна Фиделиас. Продължиха заедно надолу по хълма. – Поне накарахме маратите да се задействат. – Краката още го боляха ужасно, но поне спускането беше по-леко от изкачването. – Подготви мъжете. Ще ударим рицарите в гарнизона точно както планирахме по пътя насам.
– Значи, стигнахме накрая до битката – каза Алдрик.
Фиделиас кимна.
– Не мисля, че останаха някакви сериозни пречки пред мисията ни.
Глава ХXXII
Зъбите на Тави тракаха и той се сгуши под наметалото, докато ги извеждаха с Фейд от шатрата. Не беше сигурен дали студът го караше да трепери, или усещането за дивото вълнение, което го изпълваше и не му даваше мира, едва се сдържаше на едно място.
– Още сняг – отбеляза Тави, докато стъпките му скърцаха зад крачещия мълчаливо отпред Дорога. Огромни бели снежинки се спускаха в плътна завеса. От тънка коричка лед на земята предната вечер, сега снегът се беше превърнал в дебел мек килим, стигащ до глезените му. Той се подхлъзна на оголено парче лед, но Фейд се протегна и го задържа за раменете, докато успее да запази равновесие. – Страхотно.
Дорога се обърна към тях, без да спира.
– Така е – каза той. – Снегът и тъмнината ще помогнат, ще държат повечето Пазители заспали.
Тави изгледа намръщено маратския главатар.
– Какви Пазители? – попита.
– Пазителите на тишината – отговори Дорога.
– Това пък какво е?
– Ще видиш – отвърна Дорога.
Тръгна през снега към огромен, кротко преживящ гаргант. Приближи до звяра и без видим знак накара животното да коленичи. После стъпи в сгъвката на единия му крак и хвана плетеното въже, което висеше от седлото. Метна се с лекота на гърба му, след това подаде ръка на Тави и Фейд, за да им помогне да се качат зад него.
След като се наместиха на седлото, гаргантът се изправи лениво на крака, направи тромав завой и се заклати мудно през снега. Известно време яздеха безмълвно в нощта и въпреки че топлината на животното и на двамата ездачи пред и зад него беше прогонила студа, Тави продължаваше да трепери. Значи, е просто вълнение. Усети устните си да се разтягат в усмивка.
– Та това нещо, което трябва да вземем… – поде Тави.
– Благословията на нощта – отвърна Дорога.
– Какво представлява?
– Растение. Гъба. Расте в сърцето на Долината на мълчанието. В голямото дърво.
– Аха – каза Тави. – И какво ѝ е хубавото?
Дорога примига и се обърна към него:
– Хубавото ли, момче от долината? Хубавото е, че става за всичко.