Тайната на Сенеф

О, не, помисли си тя. Компютрите здравата са се объркали. А всичко вървеше толкова добре…

Тя отново се огледа, но тълпата не бе забелязала фала – явно смятаха, че е част от представлението. Ако техниците успееха да отстранят повредата скоро, може би никой нямаше да разбере. Надяваше се, че действат енергично.

Лампичките сега проблясваха в още по-бърз ритъм, с изключение на една – особено ярка, – която святкаше не съвсем синхронно… светлините се смесиха, създавайки своего рода визуален Доплеров ефект, от който Нора почти се замая.

С ужасно стенание мумията внезапно се надигна от саркофага. Холографските образи на крадците се дръпнаха назад с ужасени викове – някои изпуснаха факлите си от страх, светлината играеше по изкривените им от уплаха лица, ръцете им се тресяха.

Сенеф!

Но кой знае защо Нора си помисли, че мумията не изглежда както трябва – беше по-голяма, по-тъмна и някак по-заплашителна. След това една костелива ръка разкъса саваните – нещо, което дори не съществуваше по сценарий – и се протегна към собственото си обвито в бинтове лице. Ръката беше разкривена и дълга като маймунска. Костеливите пръсти се заровиха в ленените превръзки и ги разкъсаха, откривайки едно толкова ужасяващо лице, че Нора ахна и инстинктивно се дръпна назад. Това беше вече прекалено – твърде прекалено. Да не беше някаква шега на Уичърли? Очевидно нещо така отвратително, толкова ефектно, е било грижливо програмирано – не беше просто обикновен фал.

Сред присъстващите се чуха изумени възгласи.

— Мили боже! – прошепна съпругата на кмета.

Нора се огледа. Тълпата продължаваше да се взира в мумията като хипнотизирана, но все пак вече обладана от смущение. Тя можеше да почувства страха на тези хора, който се надигаше като миазма и се прокрадваше в притаените гласове, в секналите разговори. Виола срещна очите й и вдигна вежди въпросително. Зад нея Нора забеляза Колъпи, директора на музея. Беше пребледнял.

Повредените лампички продължаваха да мигат, да мигат, да мигат в периферното й зрение, толкова ярки, че на Нора й се зави свят и тя помисли, че ще повърне. Друг усукващ вътрешностите нисък тон я накара да стисне очи срещу комбинираната атака от ярки лампи и тътен. Чуха се още ахкания, последва един писък, задушен почти в мига, в който започна. Какво, по дяволите, беше това? И тези звуци – не беше чувала никога нищо подобно. Звучаха почти като последната тръба, пълни с потрес и ужас, толкова пронизващи, сякаш застрашаваха самото й същество.

Сега мумията отвори челюсти, сухите устни пропукаха и се залющиха, докато разкриваха редица кафяви, прогнили зъби. Устата зейна като покрита с черна слуз дупка, която започна да се пени и да се криви. После, докато Нора гледаше потресена, тя се преобрази в гъмжило отвратителни черни хлебарки, които запълзяха и зашумоляха извън зловонното отверстие. Още едно ужасно стенание и последва второ избухване на мигащите лампички, които блестяха толкова силно, че когато затвори очи, тя продължи да ги вижда през стиснатите си клепачи…