През лицето на света

За известно време хауфутът смяташе, че болестта е поразила ума на отшелника, ала постепенно последният дойде на себе си. Две нощи се бе будил с викове:

— Десницата! Десницата ме порази!

Хауфутът не разбра думите му, но се радваше да чуе членоразделна реч.

Най-накрая настъпи денят, когато отшелникът заговори. Светлината отново проблясваше в очите му и той покани хауфута да приседне на ложето.

— Кажи ми — внимателно заговори лулеанският водител, — можеш ли да се изправиш? Не може вечно да лежиш.

— Колко дълго… спах? — гласът измежду завивките бе болезнено слаб.

— Четири седмици.

— Не се чувствам уверен… По-добре да полежа още малко. Скоро ще се оправя. Те… другите тръгнаха ли си?

— В деня на разболяването ти.

— Ами ти? Защо не тръгна с тях?

Едрият мъж извърна глава от погледа на живите очи.

— Какво друго можеше да се направи?

Отшелникът тихо се засмя.

— Да се продължи пътуването — тъй важно, че събрало компания воини да бродят из пустош и планини!

Хауфутът сви рамене.

— Воините ще се справят по-добре без мен — рече тихо.

— Не е тъй! Всъщност, делото не ще успее без твоята намеса.

— Какво знаеш за пътуването ни?

— Нищо — отвърна отшелникът. — Не ми и трябва. Ала ти имаш роля да изпълниш.

— Все още не си се възстановил.

— Така е! — мъжът се изправи на лакти, за да бъдат думите му по-ясни, сетне се строполи обратно в пристъп на кашлица. След няколко минути бе в състояние да продължи. — Чувам каквото чувам. Не че всякога зная какво да правя с чутото — Той се намръщи. — Затова и се разболях.

Хауфутът поклати глава. Този мъж изглеждаше неразбираем парадокс от увереност и несигурност. Нищо чудно, че Лийт бе изглеждал тъй странен след разговора с него!

— Сега аз имам въпрос за теб — рече отшелникът и хауфутът ясно долови пламенността в гласа му.

— Да?

— Кога за пръв път срещна Десницата?

— Не съм срещал никаква „десница“. Какво е това?

— Но Десницата бе с тебе! Говорих с него! — сетне със закъснение в главата му се породи мисъл. — Ти не знаеш! — рече невярващо. — Той не е… никой не знае!

Хауфутът се наведе и потупа болника по ръката.

— Време е за ядене. Ще ти приготвя нещо.

Отшелникът потри чело.

— Съжалявам. Вероятно съм подценил резултатите от месец на легло. Забрави какво казах.

Отдавна бе сторено. Беше време за вечеря.