Вратите на Рим [bg]

— Лично на мене ми харесва Египет — каза Кабера и погледна замечтано към морето. — Много време мина, откакто издухах праха на Египет от сандалите си.

Старецът усещаше как бъдещето се свива около тях. Малцина имаха пред себе си такъв прост избор… или може би всички, но повечето не виждаха това в решителния момент. Египет, Гърция или на север? Всяка посока примамваше по различен начин. Момчето трябваше самостоятелно да направи избора си, но в Египет поне беше топло.

Тубрук разглеждаше галерите, които се полюшваха пред тях. Охраняваха ги легионери, мъже гъмжаха по палубите, поправяха и чистеха оръжията си.

Сви рамене. Той щеше да се върне в имението — нали някой трябваше да го поддържа.

— Марк и Рений са в Гърция. Можеш да се срещнеш с тях там, ако искаш — осмели се да подхвърли, но се обърна да погледне пътя, за да види не ги ли преследват.

— Не. Нищо не съм постигнал. Само се ожених и избягах от Рим — измърмори Юлий.

— От враговете на вуйчо ти — поправи го Кабера.

Юлий бавно се обърна към стареца и го изгледа с нетрепващ поглед.

— Не. Сега той е мой враг. Искам да го видя мъртъв.

— След време, може би — каза Тубрук. — Но днес трябва да заминеш надалеч и да се научиш да бъдеш войник и офицер. Ти си млад. Това не е твоят край, нито краят на кариерата ти.

Гледаше го и мислеше колко много заприличва на баща си.

Юлий кимна, обърна се и загледа закотвените галери. Накрая каза:

— Египет. Винаги съм искал да видя земята на фараоните.

— Добър избор — каза Кабера. — Нил ще ти хареса, а жените са парфюмирани и красиви.

И се зарадва, защото Юлий се усмихна за първи път, откакто бяха пленени през онази нощ. Помисли, че това е добър знак.

Тубрук даде една монета на едно момче, за да пази конете им, и тримата тръгнаха към галерата, на която се развяваше флагът на египетския легион.

— Май се готвят да отплават — каза Тубрук и посочи буретата с припаси, които робите товареха на кораба.

Солено месо, зехтин и риба преминаваха над тясната ивица вода в ръцете на изпотените роби на борда, всяко буре се отбелязваше от писаря с типичната римска прецизност. Тубрук махна на един от пазачите и той се приближи.

— Искаме да говорим с капитана. Тук ли е?

Войникът ги огледа бързо и като че ли остана доволен, въпреки че бяха целите в прах от пътя. Поне Тубрук и Юлий изглеждаха като войници.

— Тука е. Отплаваме с обедния отлив. Не знам обаче дали ще се съгласи да се срещне с вас.

— Кажи му, че племенникът на Марий е тук. Току-що дошъл от града. Ще чакаме — отговори Тубрук.

Веждите на войника се вдигнаха и погледът му се плъзна към Юлий.

— Слушам, господарю. Веднага ще му съобщя.

Мина по тясната дъска, стъпи на палубата на галерата и изчезна зад издигнатата дървена постройка на кърмата; Юлий предположи, че там се намира каютата на капитана. Докато чакаха, огледа огромния кораб, отворите за греблата, мачтите и платната, които чакаха да бъдат вдигнати и вятърът да ги изпълни.