Единственият оцелял

— А казаха ли ви за оръжието, което той изобрети? — попита Кавано.

— Нещо за страха ставаше въпрос май.

— Аерозолно разпръскван хормон.

— Хормон ли? — Командирът го изгледа с поглед, който сякаш казваше: „Хайде стига глупости“. — Повечето от момчетата ми вършат тая работа вече седма година. Биохимик за тях означава отпуск в сравнение с онова, с което са свикнали да се сблъскват. Някакси сме успели да привикнем към страха. Да се оправяме с него, искам да кажа.

— Разбирам — отвърна Кавано.

Командирът отново го огледа изпитателно, сякаш искаше да каже, че опитът не му позволява да разбира какво чувства един член на SWAT.

— Но докато не опитате въздействието на това вещество, няма да разберете колко мощно е — обясни Кавано. — Ако усетите някаква остра миризма и…

— Тя ще е от посраните му гащи, като ни види как щурмуваме дома му като порой от всички страни — прекъсна го командирът.

— Мисля да вляза първи — каза Кавано.

— Какво? — стресна се Ръдърфорд.

— Знам какво да очаквам. — Сърцето на Кавано се сви при мисълта отново да усети миризмата на хормона, но не можеше да позволи на тези мъже да влязат първи. Те нямаха представа какво ги очаква. — Имам по-добър шанс да…

— Я се вижте на какво приличате — прекъсна го отново командирът. — В това състояние изобщо не бива да влизате вътре. Този тип вече ви е бил веднъж тази нощ, така че какво ви кара да мислите, че няма да го направи пак? Уверен съм, че сте добър телохранител, но това е случай, с който трябва да се заемат истинските професионалисти. — Командирът се обърна към хората си: — Да вървим.

Колкото и да им се ядоса, Кавано трябваше да признае, че наистина пипат като професионалисти. Разделиха се светкавично на две групи и поеха от двете страни на улицата, използвайки за прикритие всяка сянка, всеки храст и дърво. Всичко ставаше бързо, в абсолютен синхрон — хората бяха обучени и опитни както всеки SWAT екип. Само в рамките на няколко секунди вече никой от тях не се виждаше.

Лампите в дома на Прескот започнаха бавно да гаснат една след друга.

— Какво, по дяволите… — каза някой.

— Може да е решил да си легне човекът.

— Или пък лампите са с таймери — обади се един от детективите.

— Трябва да спреш това — каза Кавано на Ръдърфорд.

Във фургона един полицай със слушалки на ушите прошепна:

— Командирът казва, че ще изчака десет минути, за да види какво ще стане. Ако обектът е тръгнал да си ляга, още по-добре, щял да им улесни работата.

Изпитвайки внезапен хлад, Кавано се взираше във външните лампи на смълчаната и тъмна къща. Чувстваше напрежението така, сякаш беше заедно с момчетата от SWAT.

Минаха десет минути. В 4,40 ч. човекът със слушалките се подаде от фургона.

— Влизат.

От сенките се заизмъкваха тъмни фигури и бързо стигнаха до границата на осветление от външните лампи. Спуснали се през двора, двама от тях носеха нещо подобно на таран, хванали го отстрани за дръжките, и без да се спират, с все сила го треснаха във входната врата, която отхвръкна навътре разбита. Кавано си каза, че и другият екип — онзи, дето влиза през задната врата — използва сигурно същия таран. С готови за стрелба оръжия тъмните фигури с каските се хвърлиха вътре. Зад завесите започна да проблясва стробоскоп. Зави сирена.