Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— А как се регистрират посетителите на архива?
— Има дневник.
— Къде е дневникът?
Манети кимна към масивната книга върху писалището.
— Направихме фотокопие за полицията след смъртта на Пък.
— И какво се регистрира в този дневник?
— Всеки, който влиза или излиза от района на архива. Но полицията вече откри, че няколко от последните страници са били изрязани.
— Всеки ли? И служителите, и външните посетители?
— Всички. Но…
Къстър се обърна към Нойс и му посочи книгата.
— Прибери я.
Манети го стрелна с поглед.
— Това е собственост на музея.
— Беше. Сега е веществено доказателство.
— Но вие вече взехте всички важни доказателства — като пишещата машина, на която са били написани онези бележки и…
— Когато свършим тук, ще получите разписка за всичко. — Ако помолите учтиво, помисли си Къстър. — И така, какво имаме тук? — повтори той.
— Предимно стари архиви от другите отдели на музея. Документи с историческа стойност, докладни записки, писма, бележки. Всичко, освен досиетата на персонала и някои документи на отделите. Музеят съхранява всичко, разбира се, след като е публична институция.
— А какво ще кажете за онова писмо, намерено тук? Онова, за което писаха вестниците, дето описвало онези убийства. Как е било намерено то?
— Ще трябва да попитате специален агент Пендъргаст, който го е открил заедно с Нора Кели. Намерил го скрито в някаква кутия. Доколкото си спомням — направена от слонско стъпало.
Пак тази Нора Кели. Къстър си отбеляза наум да я разпита лично, когато свърши тук. Тя ще бъде главният му заподозрян, ако прецени, че би могла да вдигне тежък мъж и да го надене на динозавърския рог. Може пък да е имала съучастници.
Къстър си записа нещо.
— Нещо да е внасяно или изнасяно оттук през последния месец?
— Може да е имало рутинно внасяне на материали. Мисля, че около веднъж месечно носят тук ненужните архиви. — Манети направи кратка пауза и продължи: — А след като писмото бе открито, то и всички свързани с него документи бяха изпратени горе за преглед. Заедно с други материали.
Къстър кимна.
— Колъпи е наредил това, нали?
— Мисля, че всъщност заповед за това издаде заместник-директорът и главен юрист на музея Роджър Бризбейн.
Бризбейн — беше чувал и това име. Къстър си записа още нещо.
— И какви точно бяха свързаните с писмото документи?
— Не знам. Ще трябва да попитате господин Бризбейн.
Къстър се обърна към двамата служители зад бюрото.
— Този човек Бризбейн. Често ли идва тук?
— Напоследък — доста — отвърна единият.
— И какво прави?
Служителят сви рамене:
— Просто задава много въпроси, нищо друго.
— Какви въпроси?
— Въпроси за Нора Кели, за човека на ФБР… Искаше да разбере какво са търсили, къде са ходили, ей такива неща. И за един журналист. Искаше да разбере дали тук е идвал един журналист Не мога да си спомня името му.
— Смитбрик?
— Не, но нещо подобно.
Къстър разлисти бележника си. Ето го.
— Уилям Смитбак младши.
— Точно така.
Къстър кимна.
— А този агент Пендъргаст? Някой от вас да го е виждал тук?
Двамата се спогледаха.
— Само веднъж — отговори първият.
— А Нора Кели?
— Аха — отвърна същият мъж — младеж с толкова късо подстригана коса, че изглеждаше почти плешив.
Къстър се обърна към него.
— Познавахте ли добре Пък?
Мъжът кимна.
— Името ви?
— Оскар. Оскар Гибс. Бях негов помощник.
— Гибс, Пък имаше ли врагове?
Къстър забеляза, че двамината отново се спогледаха, този път по-многозначително.
— Ами… — поколеба се Гибс, но продължи: — Веднъж Бризбейн слезе тук и наистина се нахвърли върху господин Пък. Викаше, крещеше, заплашваше, че ще го погребе, че ще го уволни.
— Наистина ли? Защо?
— Ставаше дума, че господин Пък изнасял информация, без да съблюдава правата за интелектуална собственост на музея. Нещо от този сорт. Мисля, че беше бесен, защото отдел „Човешки ресурси“ не подкрепи предложението му за уволнение на господин Пък. Каза, че още не бил приключил с него, хич да не си въобразява. Това е всичко, което си спомням.
— Кога се случи това?
Гибс се замисли за миг.
— Чакайте да си спомня. Трябва да е било тринайсети. Не, дванайсети. Дванайсети октомври.
Къстър взе бележника си и отново записа нещо, този път по-дълго. Някъде от търбуха на архива се чу трясък; последва вик и продължителен шум от раздиране. Къстър усети топлото чувство на удовлетвореност. Когато свършат тук, няма да има повече скрити писма в слонски крака. Насочи вниманието си отново към Гибс.
— Други врагове?