Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Манети кимна, върху лицето му се изписа раздразнение. Добре, помисли си Къстър, колкото по-объркани и обезпокоени са всички, толкова по-бързо щеше да разкрие убиеца. Нека се мъчат да отгатнат, не им давай време да мислят. Чувстваше се ободрен.
Обърна се.
— Лейтенант детектив Канъл, вземете трима души и нека тези господа ви отведат до входа за персонала. Искам всички, които напускат района да бъдат идентифицирани и да бъдат проверени личните им данни. Искам телефонните номера, номерата на клетъчни телефони и адресите им. Искам всеки да може да бъде повикан обратно в най-кратък срок, ако това е необходимо.
— Слушам, сър.
— Лейтенант детектив Пайлс, вие идвате с мен.
— Слушам, сър.
Къстър изгледа строго Манети.
— Отведете ни в кабинета на доктор Колъпи. Трябва да поговорим по работа.
— Последвайте ме — рече директорът по сигурността с още по-нещастно изражение.
Къстър даде знак на останалите и те го последваха в големите кънтящи зали, изкачиха се със също тъй гигантски асансьор няколко етажа по-нагоре, минаха през още зали, пълни с най-различни експонати — Господи, това Място бе тъпкано с всевъзможни странни неща — докато най-сетне стигнаха до голяма тапицирана врата, която водеше към още по-голям кабинет с ламперии. Вратата бе наполовина отворена и през нея се виждаше дребна жена, седнала зад писалище. Като ги видя, тя се изправи.
— Дошли сме да се срещнем с доктор Колъпи — заяви Къстър и се огледа, питайки се защо секретарката имаше толкова хубав кабинет.
— Съжалявам, сър — отвърна жената. — Но доктор Колъпи не е в кабинета си.
— Не е ли? — рекоха в хор Къстър и Манети.
Секретарката поклати глава, изглеждаше объркана.
— Не се е връщал след обяд. Каза, че имал да свърши някаква важна работа.
— Но от обяд минаха няколко часа — каза Къстър. — Няма ли начин да се свържем с него?
— Има личен клетъчен телефон — отвърна секретарката.
— Наберете номера. — После Къстър се обърна към Манети: — А вие позвънете на другите началници и вижте дали не знаят къде е този Колъпи.
Манети отиде до друго писалище и вдигна слушалката. Големият кабинет потъна в тишина, ако не се броят изписукванията на набраните номера. Къстър се огледа. Кабинетът бе с ламперия от много тъмно дърво и бе пълен с мрачни картини и отблъскващи експонати зад стъклени витрини. Господи, това тук беше „къщата на ужасите“.
— Клетъчният телефон е изключен, сър — каза секретарката.
Къстър поклати глава.
— Няма ли някакъв друг номер, на който да позвъните? У дома му, например?
Секретарката и Манети се спогледаха.
— Не ни е разрешено да му звъним там — каза тя, още пообъркана.
— Не ме интересува какво ви е разрешено. Става дума за неотложна полицейска работа. Обадете се у дома му.
Секретарката отключи едно чекмедже на писалището, разрови се в папка с индексни картони, извади един. Погледна го така, че да го заслони от погледите на Къстър и Манети. Върна картончето на мястото му, заключи чекмеджето и набра номера.
— Никой не отговаря — рече тя след малко.
— Продължете да звъните.
Мина още половин минута. Секретарката остави слушалката върху вилката.
— Никой не отговаря.
Къстър извъртя очи.
— Добре, слушайте сега. Не можем да губим повече време. Имаме достатъчно основания да смятаме, че ключът към разкриването на серийния убиец, известен като „Хирурга“ — а може би към самото му залавяне, — ще бъде намерен тук, в музея. Времето е от изключително значение. Аз лично ще ръководя щателното претърсване на музея. Лейтенант детектив Пайлс ще ръководи разпитите на определени хора от персонала.
Манети не каза нищо.
— При условие, че персоналът ни сътрудничи, мисля, че можем да приключим до полунощ, ако не и по-рано. Ще ни трябва помещение за разпитите. Още — захранване за записващата апаратура, тонтехник и електротехник. Искам всички да представят документи за самоличност, както и постоянен достъп до личните досиета на всички.
— Кои точно хора ще разпитвате? — попита Манети.
— Ще решим като видим досиетата.
— Персоналът ни се състои от две хиляди и петстотин души.
Този факт временно приземи Къстър. Две хиляди и петстотин души да работят в един нищо и никакъв музей? Каква социална програма! Пое дъх и внимателно преподреди мислите си.
— Ще се справим. За начало ще трябва да разпитаме, да речем… нощните пазачи, които може да са забелязали необичайно влизане и излизане на хора. И онази археоложка, която изкопа скелетите на улица „Дойърс“, и…
— Нора Кели.
— Точно така.
— Мисля, че в полицията вече я разпитваха.