Мотивът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мотивът». Краткое содержание книги:
Всичко започва с двойно убийство. Жертвите са популярни личности — представител на висшето общество със солидни политически връзки и неговата годеница. Кметицата на града настоява със случая да се заеме опитен и известен детектив. Така Ейб Глицки се впуска в изпълнено с противоречия разследване и нарушава полицейската йерархия, за да продължи.
Докато процесът за убийство, воден от Харди, се развива към своя смайващ финал, преследването на истината от страна на Глицки разобличава и измама, чиито нишки водят извън Сан Франциско. Разкриването на отчаяни тайни може да се превърне в нещо повече от смъртна заплаха.
— В такъв случай най-добре е да си запишем час за другата седмица? Да предприемем следващата стъпка?
Прибраха се у дома към три часа и Трея заяви, че не иска двамата да се мотаят до мръкнало, затова Глицки се обади на шофьора си, Паганучи, с намерението да се отбие на работа за няколко часа, да провери пощата си, да отговори на някои от най-спешните обаждания и може би дори да разговаря с Батист или с Кейти Уест за заговора и за проблемите, които повдига този слух.
Но обикновено мълчаливият шофьор не бе изминал и няколко пресечки, когато се обади:
— Извинете, сър.
Глицки наблюдаваше бавния непрестанен дъжд, а мисли му бяха при съпругата му и при новородения му син и той се питаше колко време трябва да мине, преди това тежко бреме да падне от плещите им и отново да добият усещането за истински живот. Седнал на задната седалка със скръстени ръце, той се прокашля и попита:
— Какво има, Том?
— Ами, сър, става дума за Палатата. Нали знаете, че там псе още се води процесът на Хановър и е истински цирк, даже е по-лошо от обикновено. Дори да минем през задната врата, ще трябва да минете покрай редица репортери. А освен това и горе пред кабинета ви, вероятно ще има още десетина. Там са от сутринта и ви чакат да се появите. — Паганучи, изтощен от тази дълга тирада, погледна към него в огледалото за обратно виждане. — Като знам какво преживявате у дома, едва ли бихте искали да преживеете и всичко това.
Глицки замълча за миг.
— Значи е толкова лошо?
— Същински зоопарк. Освен това, вижте колко е часът — процесът тъкмо ще приключва, когато пристигнем или може би малко по-късно, а тогава лешоядите са поне три пъти повече. В друг случай не бих се обадил, сър, знаете, обаче сега ми се струва, че трябва да сте подготвен.
— Оценявам го, Том, благодаря. — Движеха се на изток по Гиъри. — Защо да не се отклоним и да помислим какво да правим?
— Веднага. — Паганучи зави надясно по Филмор Стрийт. — Имате ли предвид някое конкретно място?
— Не знам. Жена ми не ме иска у дома. Казва, че съм твърде мрачен. Смяташ ли, че съм мрачен, Том?
— Не, сър.
— И аз не смятам. Просто повечето хора нямат моето чувство за хумор. Не че напоследък често се смея.
— Така е, сър.
— Почти стигнахме. Защо не наминем край Пъстрите дами да видим как са?
— Към Пъстрите дами, сър.
— Хайде да се развихрим, Том. Лампата и сирената!
— Сър?
— Пошегувах се.
— А! — И след малко: — Хубава шега.
— Видя ли?
В момента къщата на Хановър представляваше зейнала дупка, която все още шокираше дори и година след пожара. Особено след като нейните сестри — братовчедки, дъщери? — бяха възстановени и сега се пъчеха със старото си великолепие, че дори и с още по-голямо, на Стайнър 700. Паганучи, който отново потъна в характерното си мълчание, караше по дългия заобиколен път около Аламо Скуеър и спря до паважа на празното място на къщата.
С фуражка на главата и в пълна униформа, Глицки излезе от колата под неспирния дъжд. Изкачи се по стълбите до входната площадка и стъпи в пръстта на мястото на старата сграда. Макар мястото да бе подгизнало от постоянния дъжд, под краката му още хрущяха счупени стъкла и парченца въглени. Глицки като че ли все още долавяше слаб мирис на изгоряло. Прекоси празното пространство и се озова в задната част на парцела, където зави на запад, за да заета не с лице към парка от другата страна на улицата — тревисто възвишение, увенчано от разлюлени от вятъра кипариси, в момента пусто заради лошото време. Пое обратно по хрущящата под нозете му земя към Стайнър, обърна се и още веднъж погледна към редицата красиви къщи.
Нямаше представа защо бе дошъл тук. Възможно ли бе да е чиста случайност като предложението на Паганучи днес да не ходи в кабинета си в центъра? Едва ли.
Нещо го гризеше отвътре.
На предния прозорец на съседната къща имаше малък надпис, който гласеше: „Ново качество на ремонта с Леймар Констракшън“. През последните няколко часа грижите за сина му бяха погребали всякакви други мисли, но сега внезапно си даде сметка, че пръстта започва да се надига, когато една идея започна да напира като гъба към повърхността на съзнанието му. Не, не беше точно идея. Беше по-скоро натрупване на свързани несъответствия.
Какво беше имал предвид Джим Леймар от „Леймар Констракшън“, когато бе казал, че ремонтът на Хановър изобщо не е струвал един милион долара?
Защо Миси Д’Амиен очевидно бе излъгала хазяйката си за мястото, където работеше?
И освен това какво се бе случило с колата й? И с пръстена?
В началото Глицки бе разгледал от няколко възможни страни вероятността Миси Д’Амиен, а не Пол Хановър, да е била основната мишена на убийството. Но тя никога не бе имала значение. Попаднала почти напълно под огромната сянка на Пол и след това изгубена в шеметната буря на събитията и на медийната лудост, съпровождаща обвинението и арестуването на Катрин, смъртта на Миси започна да прилича на Глицки на злощастна бележка под линия в един невъзпят и непознат живот. В известен смисъл тя се бе превърнала за него в поредния бездомник в Сан Франциско, макар и заможен, който един ден просто изчезва, за когото никой не тъжи и когото никой не оплаква.