История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
Политическата и административна власт в страната все повече попада изцяло в ръцете на комунистическата партия. Спътниците им от „деветосептемврийската победа“ са все по-малко, но послушни, примирени с всичко и съвсем скоро един по един ще бъдат елиминирани, богато възнаградени с народна пара. Останалата част от комунистическите „съкооператори“, минали в опозиция, ще имат само една съдба — унищожение.
На 10 февруари 1947 г. в Париж е подписан мирния договор с България. Българската делегация се води от Кимон Георгиев, въпреки че Георги Димитров е министър-пред-седател. Нито той, нито Васил Коларов ще се помръднат от София. Първо — светът не трябва да вижда нещата откъм реалната им страна, и второ — предстои им съвсем друга работа в България — окончателно ликвидиране на опозицията и обсебването и на икономическата власт. Тоталитарната система вече е установена — изпълнителната власт и партийното ръководство са в едни и същи ръце. Предстои постепенно и пълно обезличаване на останалите власти — съдебната и законодателната.
В Париж Кимон Георгиев връчва формален „протестен меморандум“ на френския министър на външните работи (!?) Жорж Бидо, не за друго, а затова, че България не е приета за „съвоюваща“ страна. Интересно защо не го връчват на Молотов, тъй като СССР е гласувал против приемането на България за „съвоюваща“ страна (за да може Москва да държи в „шах“ дори собствените си емисари в България и да подчини страната докрай икономически).
В София правителството свиква огромен митинг по случай подписването на мирния договор. Комунистическите историографи ще го наричат по-късно „протестен“. Но всъщност той е ликуване на просъветските управници и техните адепти, че най-после всички външнополитически пречки към диктатурата са премахнати.
Мирният договор с България ще бъде ратифициран от Великобритания през април, от САЩ през юни, и от СССР през август 1947 г. С това официалната част е приключена и започва потулената в мрак и пълно мълчание „домашна работа“.
Западните демокрации разбират добре подготовката за такава „работа“ и решават, че е по-разумно да се оформят нормални дипломатически отношения между тях и България, при което да не се допусне разправа с политическите лидери на опозицията. За тази цел още на другия ден след подписване на мирния договор с България, Великобритания изявява готовност да възстанови нормални дипломатически отношения със страната ни. На 20. X. 1947 г. в САЩ подновяват със същата цел дипломатическите си отношения с България, но очакванията за спасяване по този начин на лидерите на опозицията в България се оказват наивни. Веднъж подписан мирния договор и още повече възстановени дипломатическите отношения с великите сили, комунистическата партия в България започва акция за пълно овладяване на политическата, икономическа и съдебна власт в страната.
Възстановявайки дипломатическите си отношения с редица европейски страни, управлението в София подготвя и договори за приятелство, взаимопомощ и сътрудничество със страните с т.нар. „народна демокрация“.
Особено внимание се отделя на започналите още непосредствено след 9. IX. 1944 г. отношения с титова Югославия. Основен момент в отношенията между България и Югославия си остава „македонският въпрос“. Още през 30-те години, осъществявайки политиката на Коминтерна в България, българската комунистическа партия възприе антинационалната и предателска политика за разрушаване единството на българската народност чрез прокламирането на самостоятелни „добруджанска“, „тракийска“ и „македонска“ нация. На тази основа, и по инструкции от Москва, българската комунистическа партия преди войната и по време на войната прави всичко възможно, за да подпомогне влиянието на титовата партия за денационализация на македонските българи във Вардарска Македония и превръщането им в център на открит македонизъм и антибългарска политика.
Както Коминтерна, така и комунистическата партия на Югославия се възползват от антинаучните внушения на сръбския дипломат в Цариград Стоян Новакович и сръбския етнограф от миналото столетие Цвиич, които, за да улеснят инвазионните тенденции на сръбския държавник Илия Гарашанин към Македония, развиват теорията, че македонците не са българи — „ни българи, ни сърби, ни гърци“, че са самостоятелна нация. Това дава началото на „македо-низма“ като „работна теза“ на коминтернските и сръбски асимилаторски елементи в политиката на Балканите. Прави се опит през 30-те години в СССР по изкуствен път да се създаде „македонски език“ (защото такъв никога дотогава не е съществувал). Опитът обаче излиза неуспешен и е блокиран от започването на Втората световна война.