История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
През лятото на 1946 г., въпреки че не получават признание и на своето второ ОФ правителство, комунистическите управници решават да започне масирана пропаганда срещу основните опозиционни лидери ГМ. Димитров, Кр. Пас-тухов, Н. Петков, К. Лулчев. Обвинявайки опозицията като „антисъветска“, „профашистка“, „антиславянска“, те се опитват да я дискредитират пред българската общественост и по този начин да я обезличат пред западните демокрации. Д-р ГМ. Димитров своевременно се „измъква“ от страната (с помощта на американската легация), но срещу Кр. Пастухов, Цвети Иванов (гл. редактор на в. „Свободен народ“) и Трифон Кунев (член на Постоянното присъствие на БЗНС) са заведени политически процеси. Системно се спират опозиционните вестници (преди всичко органа на Демократическата партия в. „Знаме“), а така също „Народно земеделско знаме“ и „Свободен народ“. Става съвсем ясно, че комунистите и просъветските елементи, овладели положението в т.нар. „Отечествен фронт“, са решили не само да ограничат до минимум дейността на опозицията, но и да елиминират от политическата сцена нейните лидери, с оглед без излишни „усложнения“ да се достигне до „заветната цел“ — подписване на мирен договор с България, което фактически ще бъде признаване на ОФ правителство.
Тази антипозиционна акция се развява преднамерено и планомерно (а както сега стана известно с монтирани от съветските тайни служби „конспирации“ и „процеси“), за да се придаде антидемократичен, заговорнически характер на българската опозиция.
По същото време подготовката на мирните договори в Париж е в пълен ход. Във връзка с това Гърция предявява искане за някои териториални корекции на северната си граница с България. Едва сега на комунистическите и про-комунистически управници в София и на техните „съветници“ в Москва идва на ум да поставят въпроса за признатото от Ньойския договор право на България за икономически излаз на Бяло море. Правят се четири последователни „меморандума“ по този въпрос до СМВнР в Париж, но ефектът е — напълно разбираемо — никакъв.
Парижката мирна конференция се провежда от 29 юли до 15 октомври 1946 г. Официалната българска делегация е водена от Кимон Георгиев и членове Васил Коларов, Георги Кулишев, министъра на финансите Иван Стефанов и др. Декларацията на българската страна е прочетена на 14 август и поставя като основен проблем признаването на България за „съвоюваща“ страна (след хиляди жертви само за няколко месеца и то на стотици километри далеч от България, след милиарди разходи, далеч надвишаващи целия национален доход на страната, дадени на съветската и югославска страна и разходване във военните действия на българските войски). Делегацията (колкото и наивно да изглежда това, след като знаем поведението на великите сили и на самия Съветски съюз досега) се е надявала, че в този решителен за съдбата на страната момент Москва ще се застъпи България да бъде призната за „съвоюваща“ страна. При гласуването обаче по въпроса Съветският съюз гласува с твърдо „не“ за признаване България за „съвоюваща“ страна. Всичко вложено в тази наричана доскоро „отечествена война“ на България — хилядите човешки жертви, огромните материални ресурси, изпитанията на народа се оказват „на всуе“ и са били само прах за очите на народа.
Разбира се, комунистическата партия и прокомунисти-ческите им помощници подминават тихомълком резултатите от гласуването и поведението на гласувалите. Дори и по този кардинален въпрос за българската съдба е важало комунистическото пропагандно правило: „до народа трябва да се допуща само точно определена информация“.
Безпочвени са по-късно и твърденията на управляващата вече комунистическа партия, че участието в „отечествената война“ ни запазило границите с Югославия и Гърция (оказали се в лагера на победителите) такива, каквито са били преди войната. Това са съвсем неверни и неоснователни твърдения, защото Унгария, която не само не участва в „отечествената война“, но дори и със собствените си войски оказа твърда и решителна съпротива на съветските войски при Будапеща (близо три месеца през зимата на 1944/ 1945 г.) запази също така непокътнати границите си от преди войната с Югославия и Чехословакия (оказали се също така в лагера на победителите).