Край развалините на Вавилон
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- ISBN: 954-17-0151-5
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край развалините на Вавилон». Краткое содержание книги:
Бяхме се движили по-малко от три четвърти час и при това бяхме следвали извивките на реката. Сега познавах тези завои, защото, макар и да не бяхме могли да поглеждаме през ръба на съда, то в горната част на плетената тръстика бе имало все пак достатъчно дупки, които ни бяха позволявали да надзъртаме навън. Така че не бе необходимо да следвам руслото на реката и първо извървях известно разстояние навътре в сушата и поех после в посока, която трябваше да ме изведе право при конете.
Когато човек е имал Винету за учител по продължително бягане и е излязъл от водата така приятно свеж, мокър и ободрен както аз сега, то крачките двойно се ускоряват. Само след малко повече от половин час съгледах вдясно сиянието на огъня и после достигнах падинката, в която знаех, че са конете.
Животните ме посрещнаха с радостно пръхтене. Ако беше ден, щяха да зацвилят от радост. Те лежаха още точно така, както ги бях оставил. Помилвах ги в знак на благодарност за тяхното послушание. После ги вдигнах, тъй като се налагаше да побързаме към Бирс Нимруд. Най-приятно, наистина, щеше да ми е да препусна до Педер-и-Бахарат и да покажа на него и цялата му пасмина колко дълго могат да ме задържат. Но това решително щеше да е едно безполезно и вредно за нашата цел перчене, така че не се подведох. Халефовият Барк щеше да носи пушките и другите предмети. Асил Бен Рих трябваше да се задоволи с мен и аз се отправих към местността, от която току-що бях дошъл като бързоходец. Любопитен бях какви ли събития ме очакваха при Бирс Нимруд. Трябваше да освободя Халеф. По кой начин, това зависеше от мястото, където го бяха закарали, и от условията. Зарекох се в никой случай да не допусна някой да ме плени отново. Така си въобразява човек в своето късогледство и… настъпва тъкмо обратното на неговите блянове.
12. В кулата на Вавилон
Много ми се искаше да яздя в галоп, но не биваше заради многобройните пресъхнали канали, ровове и разните други падини, които трябваше да прекосявам. Въпреки това напредвах толкова бързо, че само след три четвърти час пресякох керванския път за Кербела. После минах край Тахмазийе и по-късно край Телл Маркех, след което свърнах към Бирс Нимруд.
Тук отново се нуждаех от някое място, където да скрия конете. Вчерашното, където бяхме открили следите на бодливите свинчета, беше отлично, но в тъмнината мъчно за достигане. Когато заранта яздихме с войниците към Хиле, аз непреднамерено бях разглеждал руините, край които минавахме, и ето как си спомних сега един процеп в някакъв зид, който вероятно отговаряше за моята цел. Та яздих до съответния район и не го пропуснах.
Слязох и прегледах мястото по-подробно. Не бях се заблудил, то отлично подхождаше за намерението, което преследвах. Ето защо вкарах конете вътре, вързах ги за колчета и им наредих да легнат. Нож вече нямах, защото моя Педера ми го беше отнел. По тая причина пъхнах в джоба единия от револверите. Всичко друго оставих. После тръгнах да търся Халеф.
По мое пресмятане той трябваше вече да е пристигнал. Бягството ми неминуемо бе подтикнало неговите конвоиращи към най-голяма бързина. Приех, че хабсът, в който бяха искали да ни отведат, беше някогашният затвор на нашия бинбаши. Входът ми беше известен, така че знаех накъде да насоча издирванията си, трябваше да мина през мястото, където бяха отворени и изгорени ковчезите. Отправих се нататък.
Понеже познавах терена, не срещнах трудност, но се пазех да бъда чут или видян от някого. Използвах всеки ъгъл, всеки издатък, за да се ослушам, преди да продължа, и това ми отнемаше повече време, отколкото бях възнамерявал в действителност да употребя. Наоколо владееше дълбока тишина; дори въздухът бе сякаш неподвижен. Това бе именно смъртта, заметнала отпреди повече от две хиляди години своя саван над толкова безгрижния Вавилон! Стигнах до мястото, от което с Халеф най-напред бях забелязал горенето на труповете, и неволно спрях. Тогава вляво от тухлените отломъци прозвуча приглушен глас:
— Сихди!
Тази дума мигом ме привлече нататък. Нима Халеф беше успял да избяга и ме чакаше тук, знаейки, че ще го търся?
— Халеф, ти ли си? — прошепнах.
— Да. Ела бързо, иначе ще те открият!
— Първо се покажи! Пристъпи напред! — подканих го аз с моята доказана предпазливост.
— Ето ме! Но ела бързо! Те са наблизо, там, хей там отзад и също отсреща. Веднага ще те съгледат!
Халеф беше напуснал за миг скривалището си. Той беше това, дребното сухо човече, в добре познато облекло. При говоренето махаше припряно с две ръце. За мен действително трябва да бе опасно да се задържам по-дълго тук. Стрелнах се бързо и безшумно към него между късовете от стени. Тогава бях сграбчен, получих по главата удар като от сап на брадва и се сринах с безжизнеността на пън.