През пустинята
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През пустинята». Краткое содержание книги:
«Преследване в Ориента» е пълно шесттомно издание. Следващите томове са: «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5), «Жълтоликия» (том 6).
1882–1888
Халеф беше застанал начело на колоната с трите си камили. Приближих се към него.
— Удобно ли са настанени мъжете?
— Като върху дивана на падишах, сихди.
— Ядоха ли?
— Не. Пиха мляко.
— Още по-добре. Могат ли да говорят?
— Казаха само няколко думи, но на език, който не разбирам, сихди.
— Сигурно е кюрдски.
— Кюрдски ли?
— Да. Мисля, че са поклонници на дявола.
— Поклонници на дявола? Аллах да ни пази от трижди проклетите дяволи! Как може човек да се моли на дявола, сихди?
— Те не му се молят, въпреки че от такова наименование човек би могъл да си направи подобно заключение. Те са почтени, работливи и честни хора, полухристияни, полумохамедани.
— Аха! Затова говорят език, който мюсюлманите не разбират. Можеш ли да разговаряш с тях?
— Не.
Той подскочи едва ли не уплашено.
— Не! Сихди, това не е вярно! Ти знаеш всичко!
— Казвам ти, че изобщо не разбирам този език.
— Изобщо?
— Хм! Знам един език, който е сроден с него. Може би ще успея да намеря няколко думи, за да се разбера с тях.
— Виждаш ли, че имах право, сихди?
— Само Господ знае всичко, знанията на хората са несъвършени — отвърнах аз. — Дори нямам представа дали Ханех — светлината на твоите очи — е доволна от своя Халеф.
— Доволна ли, сихди? При нея на първо място е Аллах, после Мохамед, след него дяволът, който ти й подари на ланец и който шейх Малек пази вместо нея; но накрая е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абу Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах.
— Значи ти си след дявола?
— Не след шейтана, а след твоя подарък, сихди!
— Тогава бъди благодарен на Ханех и я слушай!
Като казах това, оставих дребосъка сам.
Връщането ни по обратния път беше много по-бавно от отиването. На залез-слънце стигнахме до едно място под Калат ал Джебар, цялото обрасло с цветя и пищна зеленина и поради това много подходящо за нощуване. Главната задача беше да се охраняват както стадата, така и абу-хамедите и затова взех необходимите мерки. Късно вечерта, когато вече бях легнал да спя, Линдси още веднъж дойде при мен.
— Ужасно, страшно, сър!
— Какво има? Да не е избягал пленникът ви?
— Той ли? Не! Лежи здраво вързан!
— Какво тогава е толкова ужасно?
— Забрави най-важното.
— Как така? Хайде, говорете!
— Трюфелите!
Изсмях се гръмогласно.
— Наистина е ужасно, сър Дейвид, още повече, че в лагера на абу-хамедите видях пълни чували с тях.
— Сега откъде ще вземем трюфели?
— Утре ще ги имаме, можете да разчитате на това!
— Хубаво! Лека нощ, сър!
Заспах, без да съм разговарял с тримата освободени воини.
На другата сутрин рано-рано отидох при тях. Кошниците бяха поставени така, че седящите в тях можеха да се виждат един друг. Външно изглеждаха много по-добре и вече се бяха съвзели дотолкова, че нямаха затруднения с говоренето.
Както скоро забелязах, и тримата добре говореха арабски, въпреки че предишния ден в полубезсъзнание бяха казали само няколко думи на родния си език. Като се приближих до тях, единият радостно ме погледна.
— Аллах да те благослови! — извика той, преди още да успея да поздравя. — Това си ти! Познах те!
— Кой съм аз, приятелю?
— Този, който ми се яви, когато смъртта протягаше ръка към сърцето ми. О, Кара Бен Немзи ефенди, колко съм ти благодарен!
— Какво? Ти знаеш името ми?
— Зная го, защото, откакто сме се събудили, Хаджи Халеф Омар ни разказа много славни неща за теб и твоите славни дела.
Обърнах се към Халеф:
— Дърдорко!
— Сихди, нямам ли право да говоря за теб? — защити се дребосъкът.
— Да. Но без хвалби!
После отново се обърнах към спасените:
— Достатъчно ли сте укрепнали, та да можете да говорите?
— Да, ефенди.
— Тогава ми кажете, кои сте?
— Аз се казвам Пали, този тук е Селек, а онзи Мелаф.
— Къде е вашата родина?
— Родината ни се нарича Баадри, на север е от Мосул.
— Как попаднахте в положението, в което ви намерихме?
— Нашият бей ни изпрати в Багдад, за да занесем на наместника послание от него.
— В Багдад ли? Не сте ли подчинени на Мосул?
— Господарю, пашата на Мосул е лош човек, който жестоко ни потиска. Наместникът на Багдад има доверието на султана и трябваше да го помоли за нас.
— Как стигнахте дотам? Първо до Мосул и след това по реката ли?
— Не. Отидохме до река Гомел, направихме си сал и тръгнахме за Газир Су, а оттам към Саб ал Кабир, която се влива в Тигър. Там хвърлихме котва и докато спяхме, бяхме нападнати от шейха на абу-хамедите.