Град от пепел
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321364
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от пепел». Краткое содержание книги:
Зад коритата имаше сандък. Върху него бе метната тъмна кърпа. Когато се приближи, тя видя, че върху кърпата бе поставен сребърен меч, който проблясваше с тъмно, почти черно сияние, подобно на мрачна нощ.
Клеъри се завъртя и се втренчи във Валънтайн, който спокойно я наблюдаваше.
— Как можа да го направиш? — попита тя. — Как можа да убиеш Саймън? Той беше само едно… той беше само едно момче, най-обикновен човек…
— Той не беше човек — каза Валънтайн със своя кадифен глас. — Той се бе превърнал в чудовище. Ти просто не можеше да го видиш, Клариса, защото имаше образа на приятел.
— Той не беше чудовище. — Тя леко се приближи до Меча. Той изглеждаше огромен, тежък. Запита се дали би могла да го вдигне, а дори и да успееше, щеше ли да има силите да го размаха? — Въпреки всичко той си оставаше Саймън.
— Не си мисли, че не ти съчувствам — каза Валънтайн. Той стоеше неподвижно в светлината на един лъч, който падаше от люка на тавана. — Изпитах същото, когато Лушън бе ухапан.
— Да, той ми разказа — сопна му се тя. — Дал си му кама и си му казал да се самоубие.
— Това беше грешка — каза Валънтайн.
— Поне си признаваш…
— Трябваше лично да го убия. Това щеше да докаже, че е означавал нещо за мен.
Клеъри поклати глава.
— Но не е означавал. Теб никога не те е било грижа за някого. Дори и за майка ми. Дори и за Джейс. Били са за теб просто обекти, които си считал за своя собственост.
— А нима любовта не е това, Клариса? Чувство за собственост? „Мой си е моят любим, а аз съм негова“, както се казва в „Песен на песните“.
— Не. И не ми цитирай Библията. Не мисля, че я разбираш. — Тя се приближи още повече към сандъка и от това разстояние можеше да достигне дръжката му. Пръстите й бяха влажни от пот и тя скришом ги изтри в джинсите си. — Смисълът тук е, че не просто притежаваш някого, но че и ти също му се отдаваш. Съмнявам се, че ти някога си дал нещо на някого. Освен може би кошмари.
— Да се отдадеш на някого? — Тънката му усмивка не трепна. — Както ти си се отдала на Джонатан?
Ръката й, с която бе посегнала към Меча, се сви в юмрук. Тя я отдръпна и я притисна към гърдите си, като го гледаше невярващо.
— Какво?
— Мислиш, че не виждам как се гледате един друг? Как той произнася името ти? Дори да мислиш, че съм лишен от чувства, това не означава, че съм сляп за чувствата на другите. — Гласът на Валънтайн беше хладен, всяка дума се забиваше като ледена игла. — Предполагам, че вината е наша, моя и на майка ти, задето ви държахме толкова дълго разделени и вие не успяхте да развиете помежду си така характерната дистанция между брат и сестра.
— Не знам за какво говориш. — Зъбите на Клеъри затракаха.
— Мисля, че бях достатъчно ясен. — Той се бе преместил извън обсега на светлината. Лицето му попадаше в сянка. — Видях Джонатан след срещата му с демона на страха. Той му се явил в твоя образ. Това ми казва всичко, което ми е нужно да знам. Най-големият страх в живота на Джонатан е любовта, която изпитва към сестра си.
— Не обичам да ми нареждат — каза Джейс. — Но ако ме помолите учтиво, може и да склоня.
Инквизиторката го погледна така, сякаш искаше да завърти очи, но беше забравила как се прави това.
— Трябва да говоря с теб.
Джейс се втренчи в инквизиторката.
— Сега ли?
Тя сложи ръка на рамото му.
— Сега.
— Вие сте луда. — Джейс измери с поглед кораба. Приличаше на картина на ада на Бош. Мракът бе изпълнен с демони: мятащи се туловища, вой, крясъци, разкъсване с нокти и зъби. Нефилимите нападаха, оръжията им проблясваха в сенките. Но Джейс виждаше, че броят на ловците на сенки не е достатъчен. Изобщо не е достатъчен. — Няма начин… насред битка сме…
Костеливата хватка на инквизиторката бе изненадващо здрава.
— Веднага. — Тя го бутна и той отстъпи крачка назад, после още една, бе прекалено изненадан, за да се възпротиви, докато стигнаха до нишата в стената. Тя пусна Джейс и бръкна в диплите на тъмната си наметка, като извади две серафимски ками. Прошепна имената им и каза няколко думи, които Джейс не разбра, после ги заби в палубата, по една от двете му страни. Камите останаха да стърчат и от тях се издигна синьо-бяла завеса, която отдели Джейс и инквизиторката от останалата част на кораба.