Седмият папирус (Том 1)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Няма да ни стигне времето — напомни й и я издърпа далеч от находката. — Остава ни още доста терен за оглеждане.
Продължиха още половин километър надолу, но не намериха нищо. Той даде отбой:
— Дори и при най-силно наводнение, едва ли реката би могла да отнесе блоковете толкова далеч. Да се върнем при водопада и да погледнем няма ли нещо интересно, захвърлено в пролома.
Отново се озоваха на брега на Дандера и Никълъс се надвеси над буйните й води.
— Скалата не е толкова висока, колкото по-долу. До водата няма и тридесет метра — пресметна на око той.
— Мислиш ли, че ще можеш да слезеш? — попита го Роян с тон, издаващ съмнение.
Дори на тази височина, пяната от стоварващата се във вира вода ги пръскаше в лицата, а двамата трябваше да си викат един на друг в ушите, за да се чуят.
— Не и без въже и помощници, които да ме издърпат обратно — рече Никълъс и като намери добра позиция за наблюдение, огледа каньона с бинокъла си. По бреговете на вира имаше разхвърляни доста камъни с различна големина. От водата всички се бяха закръглили, а само един-два бяха достатъчно едри, за да приличат на строителни блокове. По някои от камъните личаха ръбове, с известна доза въображение човек можеше да приеме, че ъглите някога са били прави. Иначе — доколкото всеки се подаваше наполовина над пръските пяна — нищо по гладката им повърхност не издаваше човешка дейност.
— Не мисля, че от такава височина може да се определи произходът на камъните долу. А и да си призная честно, не умирам от желание да се завра отново в казана; не и тази вечер във всеки случай.
— Излиза, че трябва да я караме на голи предположения — седна до него Роян и обви с ръце колената си. Изглеждаше доста умърлушена. — Никой не може да ни каже дали Таита наистина е отбивал реката или не.
Никълъс непринудено я прегърна през раменете в жест на утеха и тя се отпусна блажено в скута му. Двамата се взряха мълчаливо в пропастта под краката им. Най-накрая Роян се отдръпна бавно от прегръдката му и се изправи.
— Май е време да се връщаме в лагера. Колко ли път ни чака обратно?
— Поне три часа. Права си. Докато се приберем, ще се стъмни, а днес е новолуние.
— Странно, колко уморен се чувства човек, когато е хабил силите си напразно — отбеляза лениво Роян и се протегна. — Да бяхме намерили някой от камъните на Таита, с удоволствие бих се излегнала отгоре му да спя. — Едва изрече това и се сепна. — Ники, а той откъде ги е вземал?
— Откъде е вземал какво? — не разбра той.
— Не разбираш ли? През цялото време сме търсили в погрешната посока. Опитваме се да установим къде са отишли блоковете, вместо да си зададем въпроса откъде са взети. Ти сам спомена за кариерите в Асуан. Не би ли трябвало най-напред да открием кариерата, която Таита е използвал за строителните си материали?
— Кариерата ли казваш? — плесна се по челото. — Съвсем права си. Трябваше да тръгнем от началото, не от края. Вместо да си губим времето в търсене на несъществуващи бентове, по-добре да бяхме намерили кариерата, от която са дошли.
— И откъде да почнем да търсим сега?
— Мислех, че ти ще ми кажеш — засмя се Никълъс и Тамре мигом започна да се смее в унисон с него. Това напомни на двамата му покровители за момчето и начина му на живот.
— Мисля, че е най-добре да почнем с Тамре, нашия предан водач — рече Роян и пое ръката на младежа. — Слушай сега, Тамре, слушай ме много внимателно!
Негърът килна глава на една страна в жест, че целият се е превърнал в слух и впери поглед в устата й, в случай че нещо убегне от ушите му.
— Търсим мястото, откъдето идват квадратните камъни. — Изглежда, това не му говореше нищо, защото в очите му се изписа пълно неразбиране. — Преди много-много време в планините са идвали хора, които са къртили камъни от скалите — обясни му по-подробно Роян. — Някъде наблизо те трябва да са изровили голяма дупка. Може би дори в дупката са останали още от квадратните камъни…
Изведнъж на Тамре му просветна и по лицето му огря радостна усмивка.
— Камъкът на Исус! — възкликна той.
Скочи на крака и без да изпуска нито за миг ръката на Роян, хукна надолу по долината.
— Е, Тамре! — помоли го тя. — Не бързай толкова!
Но жалванията й отидоха напразно. Тамре беше до такава степен ентусиазиран, че запя един от познатите си химни на амхарски. Никълъс ги следваше отзад с по-спокойна крачка и ги настигна едва половин километър надолу по склона.