Империя в черно и златно

— Не знам. Какво можеш да кажеш?

— Беше тъмно. Имаше звуци. Горите нощем са… а бе, не са ми любимото място — премина в отбрана Стенуолд. „Имаше звуци и още как.“ Зачуди се дали последната утайка от паниката не разкривява лицето му и в момента. Никога нямаше да забрави как с Тото се лутат в кръг и търсят отчаяно пътя, по който са дошли. Но път нямаше. Зад тях имаше само трънаци, а накрая попаднаха опипом на малка полянка, потънала в непрогледен мрак, от която просто нямаше излизане. Чворестите дървета растяха нагъсто, а помежду им се издигаше стена от бодливи храсти, които раздраха ръцете им до кръв дори през ръкавиците. Двамата обикаляха в кръг, а после Тото реши да запали фенер, пък осоидите да вървят на майната си. Онзи момент се беше запечатал най-силно в спомените на Стенуолд — стоманеният механизъм на фенера просто не хващаше, само пръскаше искри след искри, които осветяваха единствено себе си, а когато Тото се отказа, в последвалата тишина до ушите им стигна звук, наподобяващ мелодия, звук, който прииждаше отвсякъде и който навяваше мисли за горско дихание.

— То, в горите… има много животни нощем — завърши с тих глас Стенуолд, при което Тисамон изсумтя триумфално.

— Къде е молецородният? — попита той.

— Ахеос? — Стенуолд сведе поглед към ръцете си. — Не беше с нас. Не вярвам осоидите да са го хванали. Той може да лети и вижда в тъмното, все пак. Но ако още е тук, едва ли е влязъл в гората. Изобщо не искаше да я наближаваме.

Стенуолд и Тото бяха седнали да изчакат зората, докато Даракионският лес скърцаше и шепнеше наоколо им, тъмен и много студен. Времето, което бяха прекарали там, неспособни да склопят в сън очи, с изопнати нерви, които звънтяха до скъсване при всяко пращене и стон, изглеждаше твърде много, за да се вмести в една-единствена нощ.

А после то беше дошло при тях. Чуха го — бавното, предпазливо приближаване на нещо много голямо. Тото се опита да зареди опипом арбалета си, а Стенуолд грабна меча — усилия, безпредметни в плътния мрак. „Не вярвам в народните предания, за които бръщолеви Тисамон“ — беше си казал Стенуолд, но предателската логика му отвърна с широка усмивка: „Забрави за призраците. И в материалния свят има много неща, които могат да убият човек.“ Въображението му обрисува прокрадващото се създание като богомолка, огромно насекомо, дълго три метра, с огромни святкащи очи и смъртоносни пипала. Протегнал меч в мрака, Стенуолд чуваше как Тото се бори все по-отчаяно с арбалета, чуваше и нещото, все по-отблизо.

И тогава двамата си плюха на петите. Хукнаха едновременно, сякаш по сигнал, и полянката изведнъж стана проходима. Тичаха през трънаци и шипки, блъскаха се в дънери, но не спираха и за миг, а после, изведнъж и без предупреждение, дърветата останаха зад тях. Излезли бяха от гората на половин миля източно от първия си лагер. Остатъка от нощта преди зазоряване прекараха в търсене на автовозилото.