Град на небесен огън

Изабел изпищя. Ръката на Клеъри се спусна към колана и, ала демонът вече се бе издигнал в небето — вихрушка от кожести криле, надаваща пронизителен победоносен писък. Джейс беше съвършено безмълвен; ботушите му се полюшваха безжизнено. Мъртъв ли беше?

Пред очите на Клеъри се спусна бяла пелена; тя се завъртя рязко към Алек, който вече бе вдигнал лъка си, заредил стрела в тетивата.

— Застреляй го! — изпищя тя.

Алек се въртеше като танцьор, обхождайки небето с поглед.

— Не мога да се прицеля; прекалено тъмно е… може да улуча Джейс…

Камшикът на Изабел изскочи от ръката и, проблясваща струна, която се

издигаше високо, високо, невъзможно високо. Светлината и огря облачното небе и Клеъри чу как демонът отново изпищя, този път — от болка. Създанието се въртеше във въздуха, премяташе се през глава, стиснало здраво Джеис. Ноктите му бяха потънали дълбоко в гърба на жертвата му… или пък Джейс се държеше за него? На Клеъри и се стори, че вижда проблясването на серафимска кама, а може и да беше просто блещукането на камшика, докато се извисяваше нагоре, преди да се върне на земята в лъскава купчинка.

Алек изруга и пусна стрелата си. Тя се понесе нагоре, пронизваики мрака; миг по-късно огромна черна маса политна надолу и се сгромоляса на земята с тътен, който вдигна облак ситна пепел.

Всички зяпнаха. Проснат пред тях, демонът беше огромен, почти колкото кон; имаше тъмнозелено, подобно на костенурка тяло; отпуснати кожести криле; шест прилични на стоножки краиника с остри нокти и дълъг врат, които завършваше с кръг от очи и нащърбени, неравни зъби. Стрелата на Алек стърчеше от тялото му.

Джейс беше коленичил на гърба му с оръжие в ръка. Заби го яростно в тила на създанието, после отново и отново, така че във въздуха избликнаха малки фонтани от черна демонска кръв и опръскаха лицето и дрехите му. От демона се откъсна пронизителен, клокочещ звук и той се отпусна безжизнено, а многоброините му червени очи угаснаха.

Джейс се смъкна от гърба му задъхан. Серафимската му кама вече бе започнала да се изкривява от скверната кръв; той я захвърли настрани и изгледа приятелите си, които го бяха зяпнали слисано.

— Ето това — заяви той — ме ядоса.

Алек издаде звук, които беше нещо средно между стон и ругатня, и свали лъка

си. Черната му коса беше залепнала за челото от пот.

— Не е нужно всички да изглеждате толкова разтревожени — каза той. — Бях си съвсем добре.

Клеъри, на която и се виеше свят от облекчение, ахна:

— Добре? Ако идеята ти за "добре" изведнъж включва да се превърнеш в закуска за летяща костенурка на смъртта, значи, с теб ще трябва сериозно да си поговорим, Джейс Лайтууд…

— Не изчезна — прекъсна я Саимън, които имаше също толкова потресен вид, колкото и останалите. — Демонът. Не изчезна, когато го уби.

— Не — каза Изабел. — Което означава, че това е родното му измерение. — Тя беше отметнала глава назад и оглеждаше небето. На врата и Клеъри видя да проблясва току-що положена руна за виждане надалече. — И очевидно тези демони могат да излизат през деня. Вероятно защото слънцето тук е почти угаснало. Трябва да се махнем от това място.