Възкресяване

Джени Ноултън стоеше до вече ненужния апарат за командно дишане и кършеше ръце.

Пак блесна светкавица и за миг освети железния стълб, забит в гранитната скала преди бог знае колко време, за да отправял предизвикателства към бурите.

Джейкъбс ми подаде кутията:

— Помогни ми, Джейми. Не бива да губим нито миг. Вземи кутията и я отвори. Останалото е моя работа.

— Недей — промълви Джени. — Остави я да почива в мир, за Бога!

Може би Чарли не я чу заради барабаненето на дъжда и воя на вятъра. Аз пък се престорих, че не съм я чул. Тъкмо така се обричаме на проклятие — правим се, че не чуваме гласа, който ни моли да престанем. Докато не е станало прекалено късно.

Отворих кутията. Вътре нямаше нито лостчета, нито пулт, а метална диадема, тясна като каишката на официална момичешка обувка. Джейкъбс я извади внимателно, почти благоговейно, и леко раздалечи краищата ѝ. Видях я да се разтяга, а при следващата светкавица, отново предшествана от тихо изпукване, по диадемата пробяга зелена светлина и за миг мъртвото парче метал заприлича на нещо друго. Може би на змия.

— Госпожице Ноултън, вдигни главата на Мери — нареди Джейкъбс.

Джени поклати глава — толкова силно, че косата ѝ се разпиля.

Той въздъхна:

— Тогава ти го направи, Джейми.

Приближих се до леглото, чувствайки се като човек, който сънува. Мислех си за Патриша Фармингдейл, която си сипала сол в очите, за да се ослепи. За Емил Клайн, който ял пръстта от двора на къщата си. За Хю Йейтс, наблюдаващ как на мястото на вярващите в църковния шатър на пастор Дани се появили грамадни мравки. „Всяко изцеление си има цена“ — казах си.

Поредно изпукване, поредна мълния, последвана от гръм, който разтресе къщичката. Нощната лампа угасна. За миг стаята потъна в мрак, после забуча генератор.

— Побързай! — с треперещ от болка глас извика Чарли. Дланите му бяха изгорени от диадемата, но не я пускаше. Беше последният му проводник, последният му канал към potestas magnum universum и бях сигурен (и тогава, и сега), че нямаше да я пусне дори ако загине от токов удар. — Повдигни главата ѝ, преди мълнията да удари железния стълб!

Подчиних се. Кестенявата ѝ коса сякаш се стече от съвършеното (и съвършено неподвижното) ѝ лице и образува тъмно езерце върху възглавницата. Джейкъбс застана до мен и се наведе, задъхвайки се от вълнение. От устата му лъхаше мирис на старост и на болест. Хрумна ми, че ако беше изчакал няколко месеца, лично щеше да изследва отвъдното. Само че желанието му беше друго. Всяка утвърдена религия се основава на свещена загадка, която поддържа вярата и заради която фанатично вярващите са готови да загинат от мъченическа смърт. Искаше ли Джейкъбс да разбере какво има зад вратата към Царството на смъртта? Да. Но (вярвам го с цялото си сърце) имаше и друго, още по-силно желание — да оскверни загадката. Да я извади на светло, пред очите на всички и да закрещи: „Вижте за какво са били кръстоносните ви походи и убийствата в Божието име! Хубавичко я разгледайте! Е, харесва ли ви?“