Възкресяване

Взехме асансьора. Джейкъбс докуцука до фоайето, отпусна се на стол до незапалената камина и ми нареди:

— Отиди в склада в дъното на коридора в източното крило. Там ще намериш нещо, което досега избягвах.

„Нещото“ се оказа старомодна инвалидна количка с плетена седалка и с метални колела, които пищяха като прокълнати души. Докарах я във фоайето и помогнах на Чарли да се качи на нея. Той протегна ръце за махагоновата кутия; дадох му я, макар и доста неохотно, и видях как я притисна до гърдите си, сякаш беше бебе. Хванах ръчките на инвалидната количка и докато я прекарвах през ресторанта на път към кухнята, Джейкъбс поднови разказа си. Всъщност първо ми зададе въпрос:

— Знаеш ли защо госпожица Фей се е отказала от следването?

— Защото се е разболяла.

Той неодобрително поклати глава:

— Явно не си слушал внимателно. По това време болестта още не се била развила.

— Може би е решила, че правото не ѝ допада. Или се е издънила на изпитите.

— Нито едното, нито другото. — Той се обърна към мен и ми намигна като дърт развратник. — Мери Фей е съвременна героиня, самотна майка. Сега синът ѝ Виктор е на седем години. Не съм го виждал — тя не ми позволи, — обаче ми показа негови снимки, докато разговаряхме за бъдещето. Напомни ми за моето момченце.

Стигнахме до вратата към товарната рампа, обаче аз не я отворих.

— Детето също ли е болно? — попитах.

— Не. Не още.

— Ще се разболее ли?

— Не може да се каже със сигурност. Кръвните проби са отрицателни. Поне засега. — Отново избоботи гръмотевица. Усилващият се вятър разтърси вратата и засвири в стрехите. — Хайде, Джейми. Нямаме време за губене.