Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
– Бях на четири години, когато дойдох тук за пръв път, а Мейвън беше едва на две. Криеше се зад полите на майка си, изплашен от тъмнината и празните килии. – Кал се изкисква, всяка дума е остра като нож. – Предполагам, че вече не се страхува от тъмното.
– Не, не се страхува.
Аз съм сянката на пламъка. Повярвах на Мейвън, когато ми каза тези думи, когато ми рязказваше колко много мрази този свят. Сега знам, че всичко е било измама, умела измама. Всяка дума, всяко докосване, всеки поглед е бил лъжа. А си мислех, че аз съм лъжкинята.
Инстинктивно насочвам способностите си в търсене на каквото и да е пулсиращо електричество, нещо, което да ми даде искрица енергия. Но няма нищо. Нищо освен празно място, безжизнено отсъствие, кухо усещане, което ме кара да потреперя.
– Арвън наблизо ли е? – чудя се, спомнила си как изключи способностите ми, принуждавайки ме да гледам, докато Мейвън и майка му погубваха семейството си. – Нищо не усещам.
– Заради килиите – казва Кал унило. Ръцете му рисуват фигури по мръсния под – пламъци. – Направени са от Безмълвен камък. Не ме карай да го обяснявам, защото не мога и нямам желание да опитвам.
Той вдига очи с поглед, взиращ се гневно през тъмнината към безкрайната редица килии. Би трябвало да ме е страх, но не ми е останало от какво да се страхувам. Най-лошото вече се случи.
– Преди Двубоите, по времето, когато все още трябвало да екзекутираме хората си, Купата на костите подслонявала всичко, от което са създадени кошмарите. Великият Греко, който разкъсвал хората наполовина и изяждал черния им дроб. Отровната невеста. Тя била анимос от Династията Вайпър и изпратила змии в леглото на прапрачичо ми в първата им брачна нощ. Казват, че кръвта му се превърнала в отрова, толкова много пъти бил ухапан. – Кал ги изброява – престъпниците от неговия свят. Звучат като истории, измислени, за да накарат децата да слушат. – Сега ние. Ще ме нарекат Принца предател. „Той убил баща си заради короната. Просто не можел да чака.“
Не мога да се сдържа и допълвам историята:
– „Онази кучка го накарала да го направи“, ще клюкарстват помежду си. – Представям си как го крещят на всеки уличен ъгъл, от всеки видео екран. – Ще обвинят мен, малкото мълниеносно момиче. Аз съм напълнила мислите ти с отрова, аз съм те покварила, аз съм те накарала да го направиш.
– Едва не го направи – промърморва той в отговор. – За малко не избрах теб тази сутрин.
Нима беше едва тази сутрин? Не може да е вярно. Оттласвам се към решетките, облягайки се само на сантиметри от Кал.
– Ще ни убият.
Кал кимва и се засмива отново. Чувала съм го да се смее преди – на мен, всеки път, когато се опитвах да танцувам, но този звук не е същият. Топлотата му е изчезнала и не е оставила нищо след себе си.
– Кралят ще се погрижи за това. Ще ни екзекутират.
Екзекуция. Не съм изненадана ни най-малко.
– Как ще го направят? – Почти не си спомням последната екзекуция. Останали са само образи: сребърна кръв по пясъка, ревът на тълпа. И си спомням бесилките у дома, въже, полюшващо се в силен вятър.
Раменете на Кал се напрягат:
– Има много начини. Заедно, един по един, с мечове или пушки, или умения, или и трите. – Той изпуска тежка въздишка, вече примирен с участта си. – Ще го направят болезнено. Няма да е бързо.
– Може би кръвта ми ще плисне навсякъде. Това ще даде на останалата част от света материал за мислене. – Мрачната представа ме кара да се усмихна. Когато умирам, ще забия собствено червено знаме, разплисквайки го по пясъците на огромната арена. – Тогава той няма да може да ме скрие. Всички ще узнаят каква съм в действителност.
– Мислиш ли, че това ще промени нещо?
Трябва. Фарли има списъка, Фарли ще намери останалите... но Фарли е мъртва. Мога само да се надявам, че е предала съобщението на някого, който е още жив. Другите все още са някъде там и трябва да бъдат открити. Те трябва да продължат, защото аз вече не мога.
– Мисля, че няма – продължава Кал, гласът му изпълва тишината. – Мисля, че той ще го използва като оправдание. Ще има още насилствено изпращане на военна служба, още закони, още трудови лагери. Майка му ще скалъпи друга невероятна лъжа и светът ще продължи да се върти същият както преди.
Не. Никога вече същото.
– Той ще потърси още като мен – осъзнавам на глас. Аз вече съм паднала, вече съм изгубена, вече съм мъртва. А това е последният пирон в ковчега. Обронвам глава в ръцете си, усещам как острите ми ловки пръсти се свиват в косата ми.