Гръбнака на света

— Да вървим, та да се свършва по-скоро — въздъхна Морик и се накани да се изправи.

Уолфгар, който бе участвал в безброй подобни битки, го задържа и обърна поглед нагоре, тъкмо в мига, когато голям скален къс политна във въздуха и се стовари върху една от къщите.

— Там някъде има великан — прошепна Уолфгар и тръгна нагоре. — Навярно дори повече от един.

— Значи трябва да ги намерим — примирено измърмори Морик, макар да бе очевидно, че това е последното, което би искал да стори.

Още един скален къс профуча покрай тях, после — още един. Уолфгар и Морик свърнаха зад поредния завой на пътеката и от прикритието си между два скални блока видяха чудовището да вдига поредния камък над главата си.

Брадвата на варварина потъна в ръката на великана и той изпусна камъка върху собствената си глава. С разярен рев на уста, чудовището се обърна и видя Морик с меч в десницата и небрежно присвити рамене. Запъти се към него и лусканецът изпищя и хукна да се скрие обратно между двата скални къса. Великанът го последва, но едва бе направил и три крачки, когато Уолфгар се покатери върху единия от камъните и стовари чука си върху главата му. Чудовището се олюля и политна назад. Докато то се съвземе, варваринът успя да скочи на земята, да изтича до него, да му нанесе страховит удар в коляното и да се шмугне обратно между скалите.

Звярът се втурна след него, като докосваше ту ударената си глава, ту коляното си. После сведе поглед към брадвата, която все още стърчеше от рамото му и, очевидно решил, че е видял достатъчно от битката, се обърна и потъна в недрата на планината.

Морик излезе измежду скалите.

— Отлично свършена работа — подаде ръка на Уолфгар, който обаче не я пое.

— Едва започната работа — поправи го варваринът и се втурна надолу по пътеката, към селото, където битката край източната барикада още не беше свършила.

— Ама ти наистина обичаш да се биеш! — сухо отбеляза Морик и като въздъхна примирено, изтича след него.

Долу като че ли бе настанало временно затишие. Орките все още не бяха успели да се прехвърлят през стената, но пък и само малка част бяха пострадали сериозно. Положението се промени рязко в мига, в който Уолфгар се спусна от склона, крещейки с пълно гърло. С един гигантски скок и широко разперени ръце, той връхлетя върху четири от гнусните създания и ги събори на земята. Настана истинска бъркотия — навсякъде се сипеха юмруци и ритници, проблясваха ножове, свистяха сопи. Още орки се притекоха на помощ на другарите си, но в края на краищата единственият, който се надигна жив, широко усмихнат, макар насинен и окървавен, беше Уолфгар.