Гръбнака на света
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: paths of darkness #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9789547612877
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гръбнака на света». Краткое содержание книги:
Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда — един човек, който е смятал за изгубен завинаги.
Младата жена отиде до вратата на килера, отвеждащ до външната стена на замъка. Нямаше много място между скалите, особено при прилив, но друг изход като че ли нямаше. Оставяйки и тази врата отключена, тя се върна до входа на подземието и се спусна в мръсните тунели, вдигнала нощницата си високо над босите си стъпала, за да не я изцапа — всяко петънце можеше да я издаде по-късно.
Уолфгар се събуди от блед, треперлив светлик и звука на превъртащ се ключ в ключалката. Изгубил всяка представа за времето, той реши, че първото утро на неговите мъчения е настъпило. Каква бе изненадата му, когато вместо смръщени войници между решетките на вратата видя лицето на лейди Мералда.
— Можеш ли да ми простиш? — прошепна младата жена, хвърляйки неспокоен поглед през рамо.
Уолфгар зяпна от изумление.
— Не знаех, че ще изпрати магьосник по следите ти — обясни тя. — Мислех си, че ще остави всичко зад нас и аз ще бъда…
— … в безопасност — довърши варваринът вместо нея. — Мислеше си, че ти и детето ще бъдете в безопасност.
Сега бе ред на Мералда да го изгледа слисано.
— Защо си тук? — попита Уолфгар направо.
— Можеше да ни убиеш. Нас с Лиам, имам предвид. Там на пътя. Или пък да сториш онова, което казват, че си сторил.
— Онова, което ти каза, че съм сторил — напомни й той.
— Можеше да оставиш приятеля си да прави с мен, каквото поиска — продължи девойката. — Можеше да оставиш Лиам да умре. Поне това ти дължа.
И за огромна изненада на Уолфгар, тя завъртя ключа.
— Нагоре по стълбата и после — през вратата на килера — упъти го Мералда. — Пътят е чист.
И като запали още една свещ и му я остави, тя се обърна и забърза обратно. Уолфгар я остави да се отдалечи, за да не я застигне — не искаше да я уличи, ако го хванеха да се измъква. Откъсна един тежък свещник от стената на коридора и с негова помощ счупи ключалката, за да изглежда така, сякаш сам е успял да разбие вратата. После тръгна из тунелите, докато не стигна стълбата, отвеждаща в кухнята.
Тъй като гласовете на стражите все така долитаха от съседната стая, не можа да строши ключалките на вратата в пода, затова пък я затвори и върна всички резета на мястото им. Нека решат, че е получил магическа помощ. След това мина през килера и излезе навън, точно както младата жена му беше казала. С мъка успя да се провре през тясната врата, а когато се озова навън, видя, че почти няма къде да стъпи. Мокрите скали в основата на замъка бяха твърде гладки и хлъзгави, за да се задържи за тях, а и не виждаше как ще успее да свие зад замъка, тъй като приливът вече прииждаше.
Без да се колебае, Уолфгар скочи в ледените води.
Скрита в кухнята, Мералда кимна одобрително, когато видя варварина да затваря вратата в пода. От своя страна, тя стори същото с вратата на килера, изми краката си, за да заличи и последната следа от подземното си приключение, след което тихичко се върна в стаята на Темигаст, окачи халката с ключове на стената и се прибра в спалнята си.
Легна си и този път заспа — демоните на вината (поне част от тях) най-сетне бяха пропъдени.
Въпреки че откъм морето повяваше хладен вятър, Морик здравата се потеше под най-новата си дегизировка — дрехите на стара перачка. Застанал бе зад една каменна стена, близо до мостчето, отвеждащо в замъка.
— Защо им е трябвало да го строят върху някакъв проклет остров! — сърдито мърмореше той, макар че сегашните му затруднения бяха достатъчно красноречив отговор.
Един-единствен страж стоеше на пост върху стената над тежката порта. Човекът най-вероятно дремеше, но Морик не виждаше никакъв начин да се промъкне, без да бъде забелязан — мостът беше отлично осветен (доколкото бе разбрал, факлите щяха да горят през цялата нощ) и той просто нямаше къде да се скрие. Единствената друга възможност бе да доплува до замъка.
Морик хвърли изпълнен със съмнение поглед към плискащите се в брега вълни. Прекосеше ли ги, с дегизировката му щеше да бъде свършено… разбира се, ако не се удавеше. Плуването не беше сред силните му страни, освен това не познаваше тези води, нито чудовищата, които може би се криеха в тях.
В този момент Разбойника осъзна, че това е краят. Най-вероятно на сутринта щеше да отиде до мястото, където щяха да измъчват Уолфгар, но само за да се сбогува, тъй като не виждаше как би могъл да спаси приятеля си, без сам да се изложи на опасност.
Не, всъщност изобщо нямаше да отиде.