![Душа в пламъци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/8/dusha-v-plamci-bg-download.jpg)
Душа в пламъци [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #10
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9789547337701
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Душа в пламъци [bg]». Краткое содержание книги:
Двамата с Уилям бяха освободени в интервал от два месеца -първо Уилям, след това той - и се безпокоеше Уилям и майка му да не са се преместили, преди да е стигнал до Ню Хампшър, но Уилям бе в лапите на дълбока депресия и предписаните му лекарства говореха, че по-малко от всякога е способен да се пребори със задушаващата любов на майка си. Открил го беше да се разхожда в гората близо до скапаната къщурка, която майка му беше купила – купила! Толкова беше тъпа, че дори не бе взела квартира под наем, сякаш човек, който е освободен от затвора в непознат щат, ще иска да остане за постоянно само на няколко километра от последното място, на което е излежавал присъдата. Но след освобождаването си Уилям бе твърде смачкан и примирен, за да заживее самостоятелно, и ако двамата бяха оставени да решават сами, може би щяха да останат там, на калния път до вонящото блато, докато единият от двамата или и двамата се поминат.
И ето го Уилям, ръцете в джобовете, цялото тяло леко превито след годините, през които се беше опитвал да отклонява вниманието на мъже хищници, като се прави на дребен и незабележим. Когато спря, за да се огледа в същото онова мръсно езерце, Лони го приближи изотзад и отражението му постепенно изникна редом с неговото. Времето зад решетките по-скоро бе подчертало, отколкото заличило приликите, които винаги бяха съществували помежду им. И двамата бяха натежали от лошата затворническа храна и лицата им бяха преждевременно състарени. Но Лони бе по-изправен от Уилям и косата му беше по-светла и по-дълга. Освен това сега Уилям носеше очила, евтините метални рамки на които му придаваха едновременно по-тъжен и по-уязвим вид.
За момент Уилям застина, вперил поглед в двете отражения, сякаш не беше сигурен дали вижда образ на истински човек или привидение, създадено от собствения му разстроен мозък. После образът каза името си, а Уилям го чу и разбра, че онова, което вижда, е истинско. Обърна се бавно и двамата изведнъж станаха отново четиринайсетгодишни, Уилям влязъл в своята подчинена роля, само че този път с по-силно изразено чувство на примирение в позата и речта.
Както Лони, и той винаги бе очаквал, че ще се срещнат отново. Може би тъкмо затова не бе възразил срещу подготвяното от майка му настаняване тук и не беше опитал да замине далеч от затвора. Чакал бе. Чакал бе Лони да дойде.
- Как си, Лони? - попита.
- Добре съм, Уилям. А ти?
- Добре, предполагам. Кога излезе?
- Преди две седмици. Хубаво е да си отново на свобода, нали?
- Аха.
Уилям примигна и бутна очилата нагоре, въпреки че Лони не бе забелязал да са се смъкнали, откакто започнаха да говорят. Може би беше нервен тик. Езикът му облиза малкия белег отляво на горната устна и Лони забеляза неговото присъствие. Като момче Уилям не беше белязан така.
- Как ме намери? - попита Уилям.
- Майка ти. Нейната поща. Не беше трудно.
- Тук е хубаво - каза Уилям. - Спокойно. Искаш ли да влезеш, да пийнеш сода или нещо друго?
- Имаш ли нещо по-силно?
- Не, на лекарства съм. Не бива да пия алкохол. Но не ми липсва особено. Опитах го, когато излязох, но вкусът му не ми хареса.
- Може да не си опитал каквото трябва.
- Беше уиски. Не помня марката. Влязох в един бар. Нали разбираш, мислех, че това се очаква да сториш, когато излезеш от затвора. Всички казваха, че първото, което ще направят, ще е това.
Говореше така детински. Сякаш мозъкът му бе замръзнал на четиринайсет, тялото му бе застаряло, а умът му си бе останал същият.
- И аз направих така - каза Лони. - Но вкусът ми хареса. Взех си и курва.
Уилям се изчерви.
- Леле, Лони! - възкликна. - Господи.
„Дете такова - помисли си Лони. - Слабо момченце.“
- Как те наричат сега, Уилям?
- Рандъл. Рандъл Хейт. Не знам защо избраха това име. Просто избраха него. А теб?
- Даниъл Рос. Аз също не знам защо го избраха.
- Хубаво име е.
- Да, хубаво е. Хайде да влизаме вътре, Рандъл. Студено е.
Тръгнаха към къщата, рамо до рамо.