Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Стигнаха до реката и седнаха на пейка до самия бряг. Тя свали шапката си и мълчаливо се вгледа в бавно движещите се води, чийто вековен плисък странно се смесваше с приглушения шум на мощна кола, движеща се в далечината.
— Какви странни нощни звуци — каза тя. — Старото и новото. Фарове и лунна светлина. Това е нашето време.
Целуна я. Тя не реагира. Устните й бяха топли и сухи.
След една минута тя каза:
— Беше много мило. И много зле направено.
— Бих могъл и по-добре — промърмори той, като гледаше пред себе си, без да се помръдне. Чувстваше се смутен, разколебан, беше засрамен и нервен. Сърдито си внушаваше, че е чудесно да си в такава нощ с такава хубава, очарователна жена. Според всички канони на лунната светлина и списанията, би трябвало лудо да я сграбчи в ръцете си. Но той само чувстваше идиотското си положение, желание да пуши и че оцетът от салатата е раздразнил отдавна болния му стомах.
И по някаква необяснима причина във водата пред него се отрази лицето на Кристин, разкривено и измъчено, на бузата си имаше боя от четката, с която беше боядисвала тежките сгъваеми врати, когато за пръв път дойдоха в Чесбъроу терас. Това го разтревожи и уплаши. Беше тук, вързан от обстоятелствата. И той беше мъж, нали — не кандидат за Вороноф17. Предизвикателно той отново целуна Франсис.
— Пък аз мислех, че може би ще ти трябват още дванайсет месеца, за да се решиш. — Очите й изразяваха приятелско забавление. — А сега не смятате ли, че трябва да тръгваме, докторе? Този нощен въздух не е ли много опасен за пуританските разбирания?
Помогна й да се изправи и тя задържа ръката му, като го беше хванала леко, докато вървяха към колата. Той подхвърли един шилинг на слугата, облечен в бароков стил, запали мотора и пое към Лондон. Докато пътуваха, нейното мълчание бе красноречиво щастливо.
Но той не бе щастлив. Чувстваше се подлец и глупак. Намразил себе си, разочарован от собствените си реакции, той въпреки това се страхуваше от връщането в своята малка стая, в неспокойното си самотно легло. Сърцето му беше студено, а умът му — заплетен в мъчителни мисли. Пред него премина споменът за мъчителната сладост на първата му любов към Кристин, за пулсиращия екстаз на онези първи дни в Бленли. Яростно го отхвърли от себе си. Стигнаха до нейния дом, а умът му все още се бореше с проблема. Той излезе от колата и й отвори вратата. Стояха заедно на тротоара, тя отвори чантата и извади ключовете си.
— Ще се качиш, нали? Страх ме е, слугите вече са си легнали.
Той се поколеба и запелтечи:
— Вече е доста късно, не мислиш ли?
Тя, изглежда, не го чу, а се изкачи по няколкото стъпала с ключ в ръка. Когато я последва, промъквайки се зад нея, яви му се неясно видение: дребната фигура на Кристин върви по пазара, носейки старата сламена чанта.
Глава четиринадесета
Три дни по-късно Андрю седеше в своя кабинет на Уелбък стрийт. Беше един горещ следобед, а през квадрата на отворения прозорец долиташе глухият шум на уличното движение, който разкъсваше изнемощелия въздух. Беше уморен, работил твърде много, страхуваше се от връщането на Кристин в края на седмицата, очакваше я и същевременно се боеше от всяко иззвъняване на телефона, потеше се пред задачата да се справи с шестима пациенти за по три гвинеи за един час и знаеше, че ще трябва да претупа работата в приемната, за да изведе Франсис на вечеря. Нетърпеливо погледна нагоре, когато влезе сестра Шарп, върху чиито нехармонични черти бе изписана повече язвителност от обикновено.
— Един човек е дошъл, иска да ви види. Ужасна личност. Не е пациент и каза, че не е и пътешественик, няма визитна картичка. Казва се Боланд.
— Боланд! — повтори механично Андрю. После лицето му внезапно се проясни. — Сигурно Кон Боланд? Пуснете го, сестра! Веднага.
— Но вие имате пациент, който чака, а след десет минута госпожа Робъртс.
— Голяма работа, че е госпожа Робъртс! — подхвърли той ядосан. — Правете каквото ви казвам.
Сестра Шарп почервеня при този тон. Беше й на езика да му каже, че не е свикнала да й говорят по този начин. Начумери се и излезе с вдигната глава. Следващия миг въведе Боланд.
— Наистина Кон! — каза Андрю и скочи на крака.
17
Френски лекар, станал известен с опитите за подмладяване, чрез присаждане на жлези. — Б.пр.