Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Овладя се и видя, че Франсис му се усмихна.
— Даваш ли си сметка, че вече се познаваме от доста отдавна? А това е първият случай, когато си ме поканил да изляза с теб.
— Съжаляваш ли?
— Ако съжалявам, то надявам се не ми личи.
Отново очарователната интимност на нейното леко усмихнато лице го издигна, накара го да се чувства по-остроумен, по-спокоен, като човек от по-горна класа. Но това не беше просто претенциозност, нито глупав снобизъм. Отпечатъкът на нейното възпитание някак си се бе разширил, бе го достигнал и обхванал. Чувстваше как хората от съседните маси ги гледат с интерес, как мъжете й се възхищават, а тя спокойно не забелязва нищо. Не можеше да не види конкретно стимула за една постоянна връзка с нея.
Тя каза:
— Дали ще бъдеш прекалено много поласкан, ако ти кажа, че се отказах от един предишен ангажимент за театър, за да дойда тук? Никол Уотсън — спомняш си го. Щеше да ме води на балет — едно от любимите ми неща. Какво ще кажеш за моя инфантилен вкус? Масина във „Фантастичното дюкянче“.
— Спомням си Уотсън. И неговото пътуване през Парагвай. Умен човек.
— Ужасно приятен.
— Но ти сметна, че на балета ще бъде твърде горещо?
Тя се усмихна, без да отговаря. Извади цигара от една плоска кутия, върху която с бледи цветове бе отпечатана една изискана миниатюра на Буше.
— Да, чух, че Уотсън тича подир теб — продължи той с внезапно оживление. — Какво мисли твоят съпруг за това?
Тя отново не каза нищо, само повдигна едната си вежда, като че леко го укоряваше за липса на такт. Момент по-късна каза:
— Сигурно разбираш? Джеки и аз сме най-добри приятели. Но всеки от нас има свои собствени приятели. Той сега е в Хуан. Но не го питам защо. — После весело добави: — Ще потанцуваме ли — само един път?
Танцуваха. Тя се движеше с някаква изключително очарователна грация, лека и безлична в неговите ръце.
— Не съм съвсем добър — каза той, когато се върнаха. Той дори влизаше в нейния стил — отдавна, отдавна бяха отминали дните, когато би изръмжал: „По дяволите, Крис, от мен танцьор не става.“
Франсис не отговори. Отново почувства, че това е извънредно характерно за нея. Друга жена би му направила вятър, би му противоречила и с това би го накарала да се чувства неудобно. Подтикван от внезапно неудържимо любопитство, той възкликна:
— Моля те, кажи ми нещо. Защо си така мила с мен? Защо ми помогна толкова много през всички тези месеци?
Тя го погледна с леко задоволство, но без да прави опит да извърта.
— Ти си извънредно привлекателен за жените. И най-големият ти чар е, че не съзнаваш това.
— Не, но наистина — запротестира той изчервен, след това промърмори: — Надявам се, че все пак съм и някакъв доктор.
Тя се засмя, като бавно разпръскваше с ръка цигарения дим.
— Никой не може да те убеди. Може би не трябваше да ти казвам. Разбира се, ти си чудесен доктор. Онази вечер говорихме за теб на Грийн стийт. На ле Рой, му омръзнал диетикът на нашата компания. Нещастният Ръмбълд! Нямаше да му е много приятно да чуе как ле Рой лае „ще трябва да се отървем от нашия дедик“. Но Джеки е съгласен. Искат някой по-млад, с повече енергия, в ръководството — да използвам ли клишето? — някой, вдъхващ надежди. Явно, готвят голяма кампания в медицинските списания, искат наистина да заинтересуват професията от научна гледна точка, както се изрази ле Рой. И, разбира се, Ръмбълд е само една шега сред колегите си. Защо говоря такива работи? Такова прахосване на нощ като тази. Сега недей да гледаш тъй, сякаш искаш да убиеш или мен, или келнера, или диригента на оркестъра — всъщност бих искала да го направиш. Не е ли ужасен? Гледаш точно както гледаше първия ден, когато влезе в стаята за проби, много надут и горд, и нервен, дори малко смешен. И после — бедната Топи! Според правилата сега тя би трябвало да е тук.
— Много се радвам, че не е — каза той с поглед, забит в масата.
— Моля, не ме мисли за банална. Не мога да търпя такива работи. Ние сме достатъчно интелигентни, надявам се. Е добре, поне аз просто не вярвам във великата любов. Нима фразата не е достатъчно смешна? Но мисля, че животът е много по-весел, ако човек си има… приятел, с който да измине част от пътя. — Погледът й отново изразяваше голямо задоволство. — Сега звуча точно като Розети, а това е твърде ужасно. — Тя взе кутията си с цигари. — Както и да е, тук е задушно и искам да видиш луната над реката.
Той плати сметката и я последва край дългите огледала, които някой вандал бе поставил в красивата стара стена. На мраморната тераса музиката на танцовия оркестър се чуваше слабо. Пред тях се откри широка алея от чимове, която водеше надолу към оградената от тъмните граници на подрязаните тисове река. Както тя беше казала, имаше луна, която хвърляше големи сенки от тисовете и бледо блестеше върху група мишени за стрелба с лък, поставени в края на поляната. Отвъд се простираше посребрената река.