27
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валери Първанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «27». Краткое содержание книги:
— Какво правиш тук, малкият?
— Мистър Макгрегър, нощната смяна, ме помоли да ви предам това. — Момчето му подаде един плик.
— Благодаря. Запознай се с господин Кигън. Той е собственикът на заведението. — Бирата скъса плика и извади един лист.
— Откога работиш във вестника? — попита Кигън.
— Почти година, господине.
— Иди при Дребосъка, оня якия барман, и му кажи да ти даде един хамбургер и една сода за сметка на заведението.
— Благодаря, господине.
— Няма защо.
Момчето тръгна към бара, а Кигън се обърна към Бирата. Лицето на редактора бе станало бяло като платно.
— Какво става, Нед? — каза Кигън. — Изглеждаш така, сякаш току-що е започнала Втората световна война.
— Почти толкова неприятно — каза Бирата и плъзна телеграмата през масата. Кигън разбра преди да я прочете. Знаеше какво ще прочете. Страхуваше се от тази телеграма вече четвърта година. — Дяволски съжалявам, че съм първият, който ти я показва — каза Бирата. Телеграмата беше проста и по същество:
„БЪРТ РАДМЪН УБИТ ДНЕС ПО ОБЯД ПРИ БОМБЕНО НАПАДЕНИЕ В АЛИКАНТЕ. ПЕТА ДИВИЗИЯ АТАКУВАНА ОТ ГЕРМАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧИ. УБИТ НА МЯСТО. МОЛЯ ИНФОРМИРАЙТЕ ОТНОСНО ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ. МЕНЪРЛИ, ШЕФ НА БЮРОТО. МАДРИД.“
Кигън гледаше телеграмата и я препрочиташе с надеждата, че може би нещо не е разбрал. Гърлото му пресъхна, старият гняв отново се надигна в душата му.
— По дяволите — каза той с дрезгав глас. — Бог да ги прости тези нещастни копелета. — И удари с юмрук по масата.
— Страшно много съжалявам, момче — каза Бирата. — Знам колко близки бяхте двамата.
Кигън помълча, после поклати глава.
— Не, не знаеш. — От всяка сричка лъхаше скръб. — Изобщо не бяхме близки след като напуснах Европа.
— Просто си помислих, че… — почна Бирата.
— Че е бил най-добрият ми приятел? Да, беше. Той беше един от онези хора, които правят живота ти по-приятен, които се тревожат за теб и…
Спря и пое дълбоко дъх, после започна да разказва за Радмън и Джени, и за онова лято в Париж. За фон Майстер и Конрад Вайл и за малкия гнусен гърбушко Фирхаус. За приятелството и предателството и за глупавите неща, които някога правим и никога не ги оправяме.
— Не съм сигурен дали изобщо съм му казвал за колко добър наистина го мислех. През цялото време го майтапех… факт е, че той беше по-смел от всички, които познавах. Просто продължаваше да се връща за още. Това трябваше да се случи, рано или късно. Ирония, нали? Той вероятно е написал повече от всеки за това, което става в Германия, а някакъв проклет германски самолет да го убие в Испания…
Той млъкна и няколко пъти пое дълбоко въздух, после попита:
— Мога ли да задържа телеграмата?
Бирата кимна.
— Не ми се говори, извинявай — каза Кигън.
Остана сам, загледан в бара. Гърдите го боляха, болеше го и гърлото. Изправен пред внезапната смърт на своя приятел, той отчаяно желаеше само пет минути, за да каже на Бърт около много наистина значеше приятелството му за него. Колко много му липсваше той през тези последни години. Колко много се възхищаваше от неговия талант и смелост, и проницателност. Колко много беше научил за любовта и предаността от него и от Джейн.
Прекалено късно. Прекалено късно за каквото и да е. Той сгъна телеграмата и я пъхна в джоба си.
— Съжалявам, приятелю — каза Кигън в нищото. — Много съжалявам.
После стана и тръгна по Пето авеню, стигна до Трето и се върна обратно. Мислеше за двамата си най-добри приятели. Бирата беше прав — той искаше да се сбие с някого, да си отмъсти. Но на кого? Взе си „Нюз“ от щанда на ъгъла и зачете статията на Боб Консидайн на първа страница.
„Хей, приятели — започваше тя, — чуйте какво ще ви кажа! Дланите ми са все още мокри, гърлото ми е пресъхнало и все още не мога да повярвам, че видях с очите си как Луис нокаутира Макс Шмелинг…“
„Господи — помисли си Кигън, — защо чета този боклук?“ И хвърли вестника в едно кошче и тръгна обратно към „Розата“, за да намери спокойствие в задната стаичка. Но радостта на тълпата беше повече, отколкото можеше да издържи, така че се качи в апартамента си. Извади бутилка шампанско от големия хладилник, взе три високи чаши, влезе в хола и извади албума с изрезки от библиотеката. Седна на дивана, отвори шампанското и наля три чаши. Чукна се и каза:
— Salud.
Беше започнал албума, когато Радмън замина за Етиопия, и внимателно залепваше на страниците му всички негови съобщения. Планираше да го даде на Бърт като подарък за сдобряване, когато най-накрая се завърне от войните. Започна да прелиства страниците, като от време на време се спираше да препрочете някоя статия.