Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Принцът е твърде млад, за да бъде вречен на която и да било — заяви открито Лоръл. — Не съм убедена, че Външните острови са най-добрите ни съюзници, да не говорим колко дълго ще останат верни. Как биха могли? Те не са нищо повече от градове-държави, разпръснати по крайбрежието на една сурова земя. Там няма владетел с истинска власт и те непрекъснато враждуват помежду си. Всякакъв съюз, който сключим с тях, по-скоро ще ни въвлече в дребните им войни, отколкото да ни облагодетелства в търговията.
Бях изумен. Явно беше мислила много над проблема, и то в дълбочина, каквато нямаше и да допусна за една ловкиня.
— Ти какво би предпочела тогава?
— Ако решението беше мое — но знам много добре, че не е — щях да го задържа в резерв, докато не разбера със сигурност какво става не само на Външните острови, но и на юг също така, в Халкида, Бинград и земите отвъд тях. Разправят за война там и за други страхотии. Казват, че били виждали дракони. Не че вярвам на всичко, което чувам, но дракони наистина дойдоха в Шестте херцогства по време на Войната на Алените кораби. Твърде често съм чувала такива приказки, за да ги отхвърля с лека ръка. Може би ги привлича войната и жертвите, която тя им предлага.
За да я осветля в това отношение, щяха да са ми нужни часове. Затова само попитах:
— Тогава би ли оженила нашия принц за някоя халкидска благородничка или дъщеря на търговец от Бинград?
— Може би ще е най-добре да си вземе съпруга в Шестте херцогства. Някои роптаят, че кралицата ни е чуждоземка и че второ поколение кралица отвън няма да е добре.
— А ти съгласна ли си с това?
Тя ме изгледа.
— Май забрави, че съм Майстор-ловкинята на кралицата. По-добре чужденка като нея, отколкото благородничките на Фароу, при които трябваше да служа навремето.
Разговорът ни замря. Отведохме конете от реката и ги пуснахме да пасат. Аз също бях огладнял. Сякаш прочела мислите ми, тя измъкна две ябълки.
— Винаги си нося храна — каза, докато ми подаваше едната. — Някои хора, за които съм ловувала, мислят повече за удобството на конете и кучетата си, отколкото за ловците си.
Реших да не защитавам лорд Златен от подобно обвинение. Най-добре бе Шутът сам да реши как иска да се представи. Благодарих й и захапах ябълката. Беше едновременно тръпчива и сладка. Моя черна изведнъж вдигна глава.
Да си я разделим? — предложих й.
Тя ми мръдна с уши пренебрежително и продължи да пасе.
Няколко дена без мен и вече започва да ухажва коне.
Трябваше да се сетя. Вълкът използва Осезанието открито, с което стресна и мен, и трите коня.
— Нощни очи! — възкликнах изненадано. Огледах се.
— Моля?
— Моя… Кучето ми. Вървяло е след мен от къщи.
Лоръл ме погледна, все едно съм полудял.
— Кучето ти? Къде е?
За мой късмет вълкът тъкмо излизаше от дърветата. Дишаше задъхано. Тръгна право към брега, за да пие. Лоръл го зяпна.
— Това е вълк.
— Наистина прилича много на вълк — съгласих се. Плеснах с ръце и подсвирнах. — Нощни очи. Ела тук!
Пия, идиот такъв. Жаден съм. Сигурно и ти щеше да си жаден, ако беше тичал дотук, вместо да яздиш кон. — Не — заяви твърдо Лоръл. — Това не е куче, което прилича на вълк. Това е вълк.
— Взех го и го опитомих, когато беше съвсем малък. — Нощни очи продължаваше да лочи. — Много добър приятел ми е.
— Лейди Бресинга сигурно няма да се зарадва много на вълк в дома си.
Нощни очи изведнъж вдигна глава, озърна се, и без да погледне към мен, тръгна към гората. Нощес, обеща ми за довиждане.
Дотогава ще съм отвъд реката.
И аз. Повярвай ми. Нощес.
Моя черна гледаше след него. Изцвили неспокойно. Извърнах очи към Лоръл. Гледаше ме с любопитство.
— Явно съм сгрешил. Това наистина е вълк. Много прилича на кучето ми обаче.
Накара ме да изглеждам като идиот.
Не е трудно.
— Много странно поведение за вълк — отбеляза Лоръл. Все още гледаше след него. — От години не бях виждала вълк по тези места.
Предложих на Моя черна огризката от ябълката и в отговор получих лепкава зелена слюнка по дланта. Мълчанието ми се стори най-добрият избор.
— Беджърлок! Ловкиньо! — повика ни откъм пътя лорд Златен. С голямо облекчение поведох конете към него.
Лоръл ни последва, като ахна тихо от възхищение. Погледнах я през рамо изненадан. Очите й се бяха впили в господаря ми, но на питащия ми поглед ми кривна устни в лека усмивка. Отново погледнах към него.
Забелязал това, той само дето не замръзна в поза. Твърде добре познавах Шута, за да ме излъже небрежната суетност на лорд Златен. Знаеше как си играе вятърът откъм реката със златните му кичури. Беше избрал добре цветовете на облеклото си, синьо и бяло, а елегантните му дрехи бяха скроени така, че да подчертават изящната му фигура. Приличаше на същество, сътворено от слънце и небе. И макар че носеше храна, увита в бяла ленена кърпа, и стомна, все пак успяваше да изглежда елегантно аристократичен.