А сега, когато това бъдеще подигравателно му се изплъзваше, в ушите му като горчив и убийствено тъжен припев ехтеше познат глас от миналото: „Никога не вярвай на жена“.
33
Минаха седмици, после месеци. Денем Рос Уилър работеше заедно с Лесли, но след работа я виждаше все по-рядко.
Чувстваше, че й се е случило нещо ужасно. Тя имаше вид на човек, който наскоро е понесъл загубата на близък. По лицето й се четеше скръб. Външно бе същата, както и преди — съсредоточена, старателна, дори духовита. Ала се държеше някак отчуждено и сдържано. И от всичко това лъхаше мъка, която помрачаваше красивото й лице като сянката на неописуемо дълбока рана.
Напомняше му за лицето на майка му, когато бе все още млада, веднага след смъртта на баща му. Напомняше му също за неговото собствено лице и за лицата на дъщерите му след смъртта на жена му преди единайсет години. Това бе изразът на дълбоката скръб.
Той не я попита за причините. Инстинктивно чувстваше, че се касае за лична болка, в която не бива да се меси. Работеше до нея и я чакаше да се съвземе. Знаеше колко е горда и жилава. Когато тя решеше, че трябва да му каже — ако изобщо решеше такова нещо — тя щеше да го направи.
Междувременно той се опитваше да се държи приятелски и да й осигурява достатъчно свобода. Даваше й по много работа и със задоволство наблюдаваше как натоварването съживява положителния й, светъл характер.
През този период чувствата на Рос към Лесли станаха по-сложни и по-мъчителни. От една страна, той трябваше да се отдръпне и да стои на разстояние от нея, понеже тя очевидно не можеше да сподели мъката си с него. Определено подозираше, че тя страда от любов — сигурно не й бе провървяло с някой мъж. От друга страна, не можеше да не си спомня предложението си за женитба, направено малко преди да се случи нещастието, каквото и да бе то. Това го караше да се чувства смутен и несигурен в себе си.
Затова Рос отново влезе в бащинската роля, която бе поел при запознанството им. Болеше го, че трябва да се връща назад в момент, когато Лесли значеше толкова много за него, но нямаше друг избор.
Наблюдавайки с каква смелост и решимост тя се бори с дългите работни дни, Рос й съчувстваше с цялото си сърце. Никога не бе познавал толкова силен и цялостен характер. Колкото повече трябваше да потиска любовта си, толкова повече растеше възхищението му към нея.
Но мъката по лицето й не избледняваше. Месеците минаваха, а тя ставаше все по-затворена, все по-загадъчна. Рос си даваше сметка, че каквато и да бе нанесената й рана, тя нямаше да може да зарасне за месеци. Можеха да отидат години, можеше и никога да не я забрави.
Тогава, през един ветровит есенен ден, се случи нещо неочаквано, което сложи край на това мъчително състояние.
