Сити

Небето посивяваше все повече и повече и слънцето скоро залезе. Карахме по широка долина, прорязана по средата от река. От двете ни страни се ширеха ферми, а на всеки няколко километра прекосявахме селище. По-нагоре възвишенията бяха обрасли с гъсти гори. Пред мисления ми взор изплава нощта на промъкването ми през гората Тихука.

Скоро стигнахме Сао Хосе и завихме наляво по тесния път, който Евклид ни беше показал предния ден. Подминахме втората ферма и спряхме. Над нас, на около четвърт миля, се намираше фермата, където държаха Изабел. Над нея пасището преминаваше в дървета и скалисти участъци.

Отворих вратата на колата и махнах на Франсишко да излиза.

Тук беше по-хладно. Тревата и нахвърляният с чакъл път блестяха от влага. На няколко крачки от нас поточе шуртеше под малък мост, отнасяйки водите си в Атлантическия океан. Нямаше много шум, дочуваше се само форсирането на двигател на камион, който се мъчеше да изкачи склона към Сао Хосе, ромонът на водата и откъслечно блеене на овце по-нагоре по хълма. Фермата над нас беше спокойна, не се виждаха никакви признаци на живот. Две черни като гарвани птици кръжаха над нея, сякаш я разузнаваха заради нас.

— В тази къща държат Изабел Перейра — казах. — Искаме да я освободиш.

Франсишко, мълчал до този момент, бурно запротестира.

— Вече ви казах, че не знам нищо за отвличането й! Не мога да я освободя. Върнете ми сина! Веднага!

— Не, Франсишко — казах, като с мъка запазих спокойствие. — Искам да се качиш горе и да обясниш на онези хора да пуснат Изабел. Ние държим тук сина ти. Щом тя тръгне надолу по склона, ние ще го пуснем. Даваме ти думата си, че няма да обелим и зъб на полицията за всичко това. Вие и хората, които са там горе с Изабел, можете да си отидете необезпокоявани.

— Вие не ме слушате! — изплака Франсишко. — Не знам нищичко за това!

— Сигурен съм, че ще измислиш начин как да ги убедиш да я пуснат — прекъснах го. — Ние ще чакаме. О, между другото, ако Изабел не се появи и не тръгне към нас през следващите десет минути, ние си тръгваме. Със сина ти.

— Какво ще правите с него?

— Ще оставим на бащата на Изабел да реши, когато се върне. Не мисля, че те обича много. Много ме съмнява дали ще изпитва съчувствие към теб. А сега, марш!

Подбутнах го нагоре по пътя към фермата.

Той закрачи бързо с провиснали покрай сгърбеното си тяло ръце. При приближаването му вратата на къщата се отвори и той изчезна вътре.

Добър признак. Това означаваше, че който и да беше вътре, го познаваше. Макар и да не бях хванал вяра на протестите на Франсишко, някакво червейче човъркаше съзнанието ми за вероятността все пак той да няма нищо общо с отвличането и че е възможно да сме допуснали ужасна грешка.